Влязох в болницата на 19 юни. На 25-ти същия месец станах за първи път, направих с олюляване три крачки към болничното шкафче, коленичих в болничната си пижама върху него и наведох глава, мъчейки се напразно да сдържа сълзите си. Внушаваш си, че си имал късмет, направо невероятен късмет и обикновено това върши работа, защото е вярно. Но понякога нищо не помага. И тогава плачеш.
Един-два дни след тези първи стъпки започна физиотерапията. На първия сеанс успях да направя десет крачки в коридора, залитайки напред с помощта на проходилка. По същото време още една пациентка се учеше да ходи, съсухрена осемдесетгодишна старица на име Алис, която се възстановяваше след инсулт. Насърчавахме се взаимно, когато успявахме да си поемем достатъчно въздух. На третия ден в коридора казах на Алис, че й се виждат гащите.
— Пък на теб ти се подава задникът , сладурче — изхриптя тя и продължи да върви.
До Четвърти юли вече бях в състояние да седя в инвалидната количка достатъчно дълго, така че ме избутаха навън по рампата зад болницата, за да погледам фойерверките. Беше невероятно горещо, улиците бяха пълни с хора, които похапваха лакомства, пиеха бира и лимонада и гледаха небето. Таби стоеше до мен, държеше ми ръката, а небето се озаряваше в червено и зелено, синьо и жълто. Временно Таби се бе настанила в един апартамент срещу болницата и всяка сутрин ми носеше яйца на очи и чай. Явно имах нужда от храна. Когато през 1997 година се върнах от един мотокрос през австралийската пустиня, тежах сто и осем килограма. В деня, в който ме изписаха от Медицинския център на Мейн, бях станал осемдесет и два.
След триседмичен престой в болницата на 5 юли се върнах у дома в Бангор. Всеки ден спазвах рехабилитационната си програма, която се състоеше от разтягане, навеждане и ходене с патерици. Мъчех се да бъда смел и да не губя надежда. На 4 август се върнах в Медицинския център за нова операция. Когато вкара инжекционната игла в ръката ми, анестезиологът каза:
— Сега ще се почувстваш така, все едно си изпил няколко коктейла, Стивън.
Исках да му обясня, че ще бъде страхотно, защото от единайсет години не съм близвал нито коктейл, нито друг алкохол, обаче преди да успея да си отворя устата, вече бях се отнесъл. Щом се събудих, щифтовете на Шанц бяха отстранени от крака ми. Отново можех да свивам коляното си. Д-р Браун обяви възстановяването ми за „протичащо според очакванията“ и ме прати вкъщи да продължа с рехабилитацията и физиотерапията. (на когото се е налагало да прави лечебна физкултура знае, че това е евфемизъм за инквизиция). Но междувременно се случи и нещо друго. На 24 юли, пет седмици след сблъсъка с доджа на Брайън Смит, отново прописах.
6
Всъщност започнах да пиша „За писането“ през ноември и декември 1997 година и въпреки че обикновено са ми нужни не повече от три месеца за първата чернова на една книга, година и половина по-късно тази все още бе готова само на половина. Истината е, че през февруари или март 1998 година я бях изоставил, защото не знаех как или дали изобщо да я продължа. Писането на романи винаги ми бе доставяло огромно удоволствие, обаче всяка дума от този „наръчник“ беше същинско мъчение. След „Сблъсък“ , „За писането“ беше първата книга, която оставях недовършена настрана и я прибирах в чекмеджето за по-продължително време.
През юни 1999 година реших, че до края на лятото ще завърша проклетата книга за писането, пък нека Сюзан Молдоу и Нан Греъм от Скрибнър да преценят дали е добра или не, мислех си. Подготвен за най-лошото, изчетох ръкописа и установих, че общо взето ми харесва. И сега като че ли остатъкът от пътя, който трябваше да измина до края се очертаваше по-ясно. Животоописанието, в което се опитвам да изложа някои ситуации и обстоятелства, превърнали ме в писателя, който съм днес, вече беше готово; бях описал и техниките, поне онези, които на мен ми се струваха важни. Липсваше само основната част „За писането“, в която възнамерявах да отговоря по възможност на всички въпроси, които са ми били задавани по време на семинари и лекции, но също и на онези въпроси, които аз бях желал да ми зададат… въпросите за езика.
В блажено неведение, че след по-малко от четирийсет и осем часа ще имам малка среща с Брайън Смит (да не забравяме и кучето Куршум), вечерта на 17 юни седнах на масата в трапезарията и набелязах всички въпроси и точки, които възнамерявах да засегна. На другия ден съчиних първите четири страници от главата „За писането“. До там бях стигнал, когато в края на юли реших отново да се заловя за работа… или поне да опитам.
Читать дальше