Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

От устата ми излиза само някакво ломотене, навярно Пол Филбраун не разбира нищо, докато отстранява от дясната ми ръка втората, по-скъпа брачна халка. След около два месеца му се обаждам, за да му благодаря; междувременно знам, че той навярно ми е спасил живота, като ми е оказал първа помощ на място, а после ме е закарал в болницата със 180 километра в час по закърпени и неравни черни пътища.

Филбраум ме уверява, че за него е било истинско удоволствие и добавя, че може би някаква висша сила е бдяла над мен. „Вече двайсет години се занимавам с това — казва ми той по телефона, — но като видях как лежите в канавката и какви рани имате от удара, не ми се вярваше, че ще издържите до болницата. Имате късмет, че още сте между живите“.

Раните от удара са такива, че лекарите в „Нордън Кимбърланд Хоспитъл“ не се решават да ме лекуват там; поръчват хеликоптер, който ме откарва в Медицинския център в Луистън. После идват жена ми, по-големият ми син и дъщеря ми. На децата разрешават само да ме зърнат, съпругата ми може да остане по-дълго. Лекарите са й съобщили, че съм потрошен целия, но ще прескоча трапа. Долната половина на тялото ми е покрита. Тя не бива да вижда така интересно изкривения ми надясно хълбок, но може да ми избърше кръвта от лицето и да извади стъкълцата от косата ми.

От сблъсъка с предното стъкло на Брайън Смит имам на главата си дълга зееща рана. Само около пет сантиметра по-наляво, и съм щял да се ударя в стоманената подпора откъм страната на шофьора. Тогава най-вероятно съм щял да загина или да изпадна в кома, превръщайки се в зеленчук на два крака. Ако пък съм паднал върху някой от камъните, разхвърляни по земята зад банкета на шосе № 5, навярно също съм щял да умра или да остана завинаги инвалид. Но съм имал щастие: въпреки че съм прелетял пет метра във въздуха, блъснат от вана, съм се приземил точно до камъните.

— Сигурно в последния момент сте отскочили малко наляво — каза ми д-р Дейвид Браун по-късно. — Иначе сега нямаше да водим този разговор.

Санитарният хеликоптер се приземява на паркинга на „Нордън Кимбърленд Хоспитъл“ и ме извозват до него. Небето е много ясно и много синьо. Двигателите на хеликоптера бучат силно. Някой вика в ухото ми:

— Някога летял ли си с хеликоптер, Стивън? — Гласът звучи весело, сякаш човекът се радва за мен. Искам да отговоря, че да, летял съм дори два пъти, но не мога. Изведнъж ми става трудно да дишам.

Натоварват ме в хеликоптера. Виждам ярка ивица синьо небе, когато се издигаме; няма нито едно облаче. Прекрасно е. От радиото звучат още гласове. Това ме е следобедът за чуване на гласове, както изглежда. Междувременно дишам все по-трудно. Опитвам се да привлека внимание и една глава, обърната наопаки, се появява в зрителното ми поле.

— Имам чувството, че се давя — прошепвам.

Някой проверява нещо, а някой друг казва:

— Белите му дробове колабират.

Разопаковат нещо с шумолене, после някой изрича високо в ухото ми, за да надвика шума от мотора.

— Налага се да те интубираме, Стивън. Ще те заболи малко, като от убождане. Дръж се.

От опит (натрупан като дребосък с възпалени уши) знаех, че боли ужасно, когато някой от медицинския персонал обещава, че само леко ще щипе. Но съвсем не е толкова лошо, колкото се опасявам, може би защото съм натъпкан с обезболяващи или защото отново съм пред припадък. Усещам нещо като удар с къс и остър предмет в гърдите високо горе вдясно. После нещо тревожно изсвистява в гърдите ми, все едно се открива теч. А може и наистина да е така. Миг по-късно обичайното вдишване и издишване, което ме е съпровождало цял живот (без да го осъзнавам, слава Богу) е заменено от неприятен звук: шлюп-шлюп-шлюп . Вдишаният въздух е много студен, но все пак е въздух, въздух е и аз го вдишвам. Не искам да умирам. Обичам жена си, децата си, следобедните си разходки край езерото. Обичам работата си; у дома на бюрото ме очаква книга за творческото писане, почти готова. Не искам да умирам и докато лежа в хеликоптера и гледам ясносиньото лятно небе навън, осъзнавам, че съм пред прага на смъртта. Съвсем скоро някой ще ме извади оттук, по един или друг начин; нищо не зависи от мен. Не мога да сторя друго, освен да лежа, да се взирам в небето и да слушам тънкото си, пробито дишане: шлюп-шлюп-шлюп .

След десет минути се приземяваме на бетонната площадка на Медицинския център. Имам чувството, че се намираме на дъното на бетонен кладенец. Синьото небе потъмнява, шумът от перките на двигателите се усилва и ечи, сякаш великани пляскат с ръце.