Стивън Кинг - За писането - Мемоари на занаята

Бам! Супер!

Бяхме си разпределили ролите за построяването на електромагнита „супер-дупер“. Задачата на Дейв се състоеше в това да го конструира, а моята — в това да го изпробва. Малкият Стиви Кинг — страдфордския Чък Йегър, пилотът, пробил пръв звуковата бариера.

Версията на Дейв за експеримента от учебника надминаваше скучната стара батерия (която според него и без това била изтощена, когато сме я купили от железарския магазин) и клонеше в полза на истинското електричество от контакта. И така, той отряза кабела на една стара лампа, която някой беше изхвърлил в боклука на улицата, махна цялото му покритие чак до щепсела и уви намагнитизирания гвоздей с оголената жица. После, седна на пода в кухнята на апартамента ни на улица „Уест Броуд“, ми подаде електромагнита „супер-дупер“ и ме помоли да изпълня моята част от задачата и да го включа.

Поколебах се (това поне трябва да ми се признае), но накрая маниакалният ентусиазъм на Дейв се предаде и на мен. Пъхнах щепсела в контакта. Не се получи никакъв видим магнетизъм, но за сметка на това изгърмяха всички крушки и електрически уреди в къщата и всички крушки и електрически уреди в съседния блок (където моята възлюбена живееше на партера). Трансформаторът отвън изпращя силно и се появиха няколко полицаи. Двамата с Дейв прекарахме един ужасен час, наблюдавайки суматохата от прозореца на майчината ни спалня — само той имаше изглед към улицата (всички останали гледаха към безутешен, осеян с кучешки изпражнения заден двор, единственото живо същество в който беше крастав пес на име Руп-Руп). Когато полицаите си отидоха, пристигна аварийна кола на електрическата компания. Един мъж с котки на обущата се покатери на стълба между двете къщи, за да прегледа трансформатора. При други обстоятелства това представление щеше да ни погълне изцяло, но не и в онзи ден. В онзи де се питахме само дали като се върне от работа, майка ни няма да установи, че са ни пратили в изправителен дом. Най-после токът дойде и колата на електрическата компания си тръгна. Не ни разкриха и така доживяхме утрото на новия ден. Дейв реши да построи за научния си проект безмоторен самолет „супер-дупер“, вместо електромагнит „супер-дупер“. Аз съм можел да направя първия изпитателен полет, каза той. Нямало ли да е фантастично?

11

Аз съм роден 1947 година, а телевизор си купихме чак 1958. Спомням си, че първото нещо, което гледах, беше „Роботът-чудовище“ . В този филм някакъв тип в маймунски костюм и с нещо като аквариум за златни рибки на главата (казваше се Ро-Мен) търчеше насам-натам и се опитваше да убие последните оцелели от атомната война. Реших, че това е изкуство от най-висока класа.

Освен това гледах „Пътен патрул“ с Бродерик Крофорд като безстрашния Дан Матюс и „Отвъд ограниченията“ с Джон Нюланд в главната роля — мъжа с най-призрачните очи на света. Вървяха сериали като „Шайен“ и „Приключения под водата“ ,_„Вашият хит парад“_ и „Ани Оукли“ ; Томи Ретинг беше първият от многобройните приятели на Ласи, Джок Махони беше Рейндж Райдър, а Анди Дивайн се провикваше със смешния си писклив глас: „Хей, Диви Бил, чакай ме!“. Беше цял един свят на виртуални приключения, които се нижеха на черно-белия, четиринайсетинчов екран, спонсорирани от търговски марки, чиито имена все още звучат в ушите ми като поезия. Обичах ги всичките.

Телевизията достигна домакинството на Кинг сравнително късно и толкова по-добре. Ако се замисли човек, аз принадлежа към една доста елитарна група: ние сме последната шепа американски писатели, научили се първо да четат и пишат и едва след това да поглъщат всекидневната порция видеоглупости. Навярно това не е толкова важно. Но когато правите първите си стъпки като писател, има и по-лоши неща от това да изскубвате щепсела на телевизора от стената, да оголвате кабела и сетне, увит около гвоздей, отново да го пъхате в контакта.

Почакайте само да видите парчетата, които ще се разлетят.

Това е само предложение, разбира се.

12

В края на петдесетте години един литературен агент и по неволя колекционер на научна фантастика от миналото на име Форест Дж. Акърман промени живота на хиляди деца — аз бях едно от тях — със списанието си „Известни чудовища в страната на киното“ . Попитайте за това списание всеки, свързан през последните трийсет години с жанра на фантастиката и ужаса, и той ще се засмее, очите му ще заблестят, след което ще сподели с вас куп живи спомени: мога да ви го гарантирам.