Паулу Коелю: Захир

Страдах много. Разбрах, че съм избрала един път, от който няма връщане, а когато постъпваме така, не ни остава нищо друго, освен да продължим напред. Отидох при номада, с когото се бях запознала веднъж, и го помолих да ме научи как да забравя личната си история, как да отворя душата си за любовта, която е навсякъде. Той започна да ме учи на традицията тенгри. Един ден се огледах и видях тази любов отразена в очите на един художник на име Дос.

Аз не казах нищо.

— Сърцето ми бе наранено, не можех да повярвам, че е възможно да заобичам отново. Той не говореше много. Научи ме на руски. Казваше ми, че степните хора винаги използват прилагателното „син“, за да опишат небето, макар и да е сиво, защото знаят, че над облаците то си остава синьо. Взе ръката ми и ми помогна да премина през тези облаци. Научи ме да обичам себе си, преди да заобичам него. Показа ми, че моето сърце съществува, за да служи на мен самата и на Бог, а не на другите.

Каза още, че миналото ми винаги ще е с мен, но когато успея да се освободя от фактите и се съсредоточа само върху чувствата, ще осъзная, че в настоящето винаги има пространство, голямо като степта, което трябва да изпълня с повече любов и с по-голяма радост от живота.

Накрая ми обясни, че страданието се появява тогава, когато очакваме от другите да ни обичат по начина, по който ние си представяме, а не по начина, по който любовта трябва да се прояви — свободно, без ограничения, водейки ни чрез своята сила, без да ни позволява да спрем.

Вдигнах глава от рамото й и я погледнах.

— А ти обичаш ли го?

— Обичах го.

— Продължаваш ли да го обичаш?

— Мислиш ли, че е възможно? Мислиш ли, че ако обичах друг мъж, щях да остана тук, след като разбрах, че ще дойдеш?

— Не. Мисля, че цяла сутрин си чакала вратата да се отвори.

— Защо тогава ми задаваш глупави въпроси?

От неувереност, помислих си аз. Чудесно е, че се бе опитала отново да срещне любовта.

— Бременна съм.

Светът сякаш се срина върху главата ми, но това усещане продължи само миг.

— От Дос ли?

— Не. От някой, който дойде и си отиде.

Засмях се, макар и със свито сърце.

— В края на краищата човек наистина няма особено с какво да си запълва времето в това затънтено място — подхвърлих аз.

— Мястото не е затънтено — каза Естер, като също се засмя.

— Може би все пак е време да се върнеш в Париж. Обаждаха ми се от работата ти да ме питат къде биха могли да те открият. Искат да направиш репортаж за ежедневието на един патрул на НАТО в Афганистан. Трябва да им кажеш, че не можеш.

— Защо да не мога?

— Но ти си бременна! Нима искаш бебето да поеме отсега отрицателната енергия на една война?

— Бебето? Мислиш ли, че то ще ми попречи да работя? А и не виждам защо се безпокоиш, след като не си допринесъл с нищо за това!

— Не съм допринесъл ли? Та нали заради мен дойде да живееш тук? Или смяташ, че е малко?

Тя извади от джоба на бялата си рокля парче плат, изцапано с кръв, и ми го даде, а очите й плуваха в сълзи.

— За теб е. Така ми липсваха нашите кавги!

— Помоли Михаил да намери още един кон.

Изправих се, сложих ръце на раменете й и я благослових така, както бяха благословили и мен.

Захир се роди по време на моето собствено странстване по този свят между януари и юни 2004 г. Части от тази книга са написани в Париж, Сен Мартен (Франция), Мадрид, Барселона (Испания), Амстердам (Холандия), докато пътувах из Белгия, в Алма Ата и в степта (Казахстан).

Искам да благодаря на моите издатели Ан и Ален Кариер, които се нагърбиха да съберат цялата информация относно френските закони, цитирани в книгата.

За пръв път прочетох за Банката за услуги в книгата на Том Улф Кладата на суетите . Книгата, която Естер прочита и в която е разказана историята на Фриц и Ханс в Токио, е Исмаил на Даниъл Куин. Мистикът, когото Мари цитира, когато изтъква колко е важно винаги да проявяваме бдителност, е Кенан Рифай. Повечето от диалозите на парижкото „племе“ ми бяха предадени от членове на подобни младежки групи. Някои от тях са публикували текстовете си в интернет, но авторството им не може да бъде установено.

Стиховете, които главният герой е научил в детството си и които си припомня в болницата (Когато нежеланата от хората пристигне…) , са част от поемата Бъдни вечер на бразилския писател Мануел Бандейра. Някои от коментарите на Мари веднага след сцената, в която главният герой отива на гарата, за да посрещне актьора, се родиха по време на един разговор с шведската актриса Агнета Сьодин. Въпреки че концепцията за забравянето на личната история е залегнала в много инициационни традиции, тя е на Карлос Кастанеда. Законът на Янте е изложен от датския писател Аксел Сандемусе в новелата му Един бежанец надхвърля собствените си възможности .