Паулу Коелю - Захир

— Не е толкова важно — повтори Михаил. — Той не разбира за какво става дума, а и не е част от нашата култура.

— Аз мисля, че е важно — каза Дос. — Дядо ми каза, че трябва да закрилям чужденката и да й помагам, така както тя ме закриляше и ми помагаше. На Естер дължа вътрешното си спокойствие и не искам нейното спокойствие да бъде нарушено.

Той трябва да си избере име. Трябва да забрави веднъж завинаги своята история, свързана с болка и страдание, и да повярва, че е нова личност, че току-що се е родил и отсега нататък ще се ражда отново всеки ден. Ако не го направи и двамата с Естер отново заживеят заедно, той ще я накара да си плати за всичко, което е изстрадал заради нея.

— Още снощи си избрах име — отвърнах аз.

— Изчакай да се смрачи и тогава ще ми го кажеш.

Когато слънцето се доближи до хоризонта, отидохме на едно място в степта, което представляваше същинска пустиня с огромни пясъчни хълмове. Започнах да чувам някакъв по-различен шум, нещо като резонанс, като силно вибриране. Михаил каза, че това е едно от малкото места на света, където дюните пеят.

— Когато бях в Париж и разказах за това, ми повярваха само защото един американец потвърди, че е виждал подобно нещо в Северна Африка. На света има трийсет места като това. Днес специалистите обясняват всичко: благодарение на уникалния начин, по който се е образувало мястото, вятърът прониква в песъчинките и създава този шум. Впрочем в древността са смятали, че това е едно от вълшебните места в степта и за теб е голяма чест, че Дос е решил да смени името ти точно тук.

Заизкачвахме се по една от дюните и колкото повече напредвахме, толкова повече се усилваше шумът и вятърът ставаше по-поривист. Когато стигнахме до върха, оттам се виждаха още по-ясно планините на юг и огромната равнина, която ни заобикаляше.

— Обърни се на Запад и си съблечи дрехите — каза Дос. Направих каквото ми нареди, без да задавам въпроси.

Стана ми студено, но те изобщо не изглеждаха загрижени за това как се чувствам. Михаил коленичи и като че ли започна да се моли. Дос погледна небето, земята, мен и сложи ръце на рамото ми — така както аз самият, без да знам, бях постъпил с холандеца.

— Посвещавам те в името на Господарката. Посвещавам те на Земята, която е Господарката. Посвещавам те в името на коня. Посвещавам те на света и се моля той да ти помогне да вървиш напред. Посвещавам те в името на безкрайната степ. Посвещавам те на безкрайната Мъдрост и се моля хоризонтът ти да е по-широк от това, което успяваш да видиш. Ти си избра име и ще го произнесеш за пръв път сега.

— В името на безкрайната степ си избирам име — отвърнах аз, оставяйки се да бъда воден от шума на вятъра, без да знам дали така повелява традицията.

Преди много столетия един поет описал странстванията на мъж, наречен Одисей, по пътя към остров Итака, където го чакала любимата му жена. Одисей се бори с много опасности, като се започне от бури и се стигне до изкушения за по-лесен живот. В един момент, когато търси някаква пещера, той среща еднооко чудовище.

Циклопът го пита как се казва и Одисеи отговаря „Никой“. Започват да се борят, Одисей успява да прониже единственото око на циклопа и затваря входа на пещерата с една скала. Другарите на циклопа чуват викове и му се притичват на помощ. Забелязвайки, че входът е затворен със скала, те го питат кой е с него. „Никой! Никой!“, отговаря циклопът. Другарите му решават, че няма никаква опасност нито за него, нито за тях, и си тръгват. Ето как Одисей успява отново да се отправи на път към жената, която го чака.

— Твоето име Одисей ли е?

— Моето име е Никой.

Тялото ми трепереше и имах усещането, че хиляди игли се забиват в кожата ми.

— Концентрирай се върху студа и ще спреш да трепериш. Позволи му той да заеме изцяло мислите ти, докато не остане място за нищо друго, и тогава студът ще се превърне в твой спътник и приятел. Не се опитвай да го подчиниш. Не мисли за слънцето, защото ще стане още по-лошо — ще знаеш, че съществува и друго нещо освен студа, като топлината например, и тогава той ще почувства, че е нежелан, че не го обичаш.

Мускулите ми се стягаха и отпускаха, за да произвеждат енергия и по този начин да запазят организма ми жив. Направих това, което Дос ме накара, защото ми вдъхваше доверие със спокойствието, нежността, властността си. Позволих на иглите да проникват в кожата ми, на мускулите ми да се съпротивляват, на зъбите ми да тракат, като в същото време си повтарях наум: „Не се съпротивлявайте, студът е наш приятел!“ Мускулите ми не се подчиниха, стояхме така около петнайсет минути, докато изгубиха силата си, престанаха да разтърсват тялото ми и изпаднах в някакво вцепенение; понечих да седна, но Михаил ме хвана и ме изправи на крака, докато Дос ми говореше. Думите му сякаш идваха от много далеч, от мястото, където степта докосва небето.