Паулу Коелю - Захир

И докато тя се учеше от дядо, аз се учех от нея и разбрах, че няма нужда да ходя толкова далеч, колкото Михаил: мисията ми е да остана в това празно пространство, степта, да усетя цветовете й, да я пресъздам в картини.

— Не разбирам на какво дядо ти е учил жена ми. Нали беше казал, че трябва да забравим всичко?

— Утре ще ти покажа — каза Дос.

И на другия ден той наистина ми показа, без да е нужно да ми обяснява каквото и да било. Видях безкрайната степ, която приличаше на пустиня, но беше пълна с живот, скрит в пълзящата растителност. Видях равния хоризонт, огромното празно пространство с шума от копитата на конете, притихналия вятър и нищо, абсолютно нищо около нас. Сякаш светът бе избрал това място, за да покаже своята необятност, както и това колко е прост и сложен едновременно. Сякаш можехме — и бяхме длъжни — да сме като степта — празни, безкрайни, но и изпълнени с живот.

Погледнах синьото небе, махнах слънчевите очила, които носех, и се оставих да бъда заслепен от тази светлина, от усещането, че съм никъде и навсякъде едновременно. Яздехме мълчаливо, като спирахме да напоим конете край поточета, които би могъл да открие само човек, добре познаващ местността. Понякога в далечината се появяваха и други конници, пастири със стадата си, обрамчени като в картина от равнината и небето.

Къде отивах? Нямах ни най-малка представа, но и не исках да знам; жената, която търсех, се намираше в това безкрайно пространство, можех да докосна душата й, да чуя песента, която пее, докато тъче килими. Сега разбирах защо е избрала това място: не съществуваше нищо, абсолютно нищо, което да привлече вниманието на човек, а само празнотата, към която тя толкова се стремеше, и вятърът, който постепенно щеше да отвее мъката й надалеч. Дали си е представяла, че някой ден ще дойда тук, на кон, да я търся?

Усещам как Раят се спуска от небето. И осъзнавам, че този момент от живота ми е неповторим — нещо, което често пъти разбираме едва след като вълшебният миг е отминал. Тук съм с цялото си същество, без минало, без бъдеще, концентриран в това утро, в музиката от конските копита, в нежността, с която вятърът гали тялото ми, в неочакваната благодат да съзерцавам небето, земята, хората. Изпадам в благоговение, екстаз, благодарност, че съм жив. Моля се тихо, слушайки гласа на природата, и разбирам, че невидимият свят винаги се проявява чрез видимия.

Задавам няколко въпроса на небето, същите въпроси, които задавах на майка ми като дете:

Защо обичаме едни хора и мразим други? Къде отиваме, след като умрем? Защо се раждаме, след като накрая умираме? Какво означава Бог?

Степта ми отговаря с неспирния шепот на вятъра. Това ми стига: да знам, че можем да продължим напред дори и след като узнаем, че най-важните въпроси в живота ни ще останат без отговор.

На хоризонта се появиха възвишения и Дос ни накара да спрем. Забелязах, че до нас тече река.

— Тук ще преспим.

Свалихме раниците от конете, опънахме палатката. Михаил започна да копае дупка в пръстта.

— Така са правели номадите; изкопавали са дупка, покривали са дъното и стените й с камъни и са палели огън, който вятърът не можел да угаси.

На юг между нас и възвишенията се появи облак прах. Малко по-късно разбрах, че е причинен от галопиращи коне. Казах на другите какво съм видял: двамата ми спътници бързо се изправиха; забелязах, че са напрегнати. След това обаче размениха няколко думи на руски и се успокоиха. Дос отново се залови да опъва палатката, докато Михаил палеше огъня.

— Можеш ли да ми обясниш какво става?

— Макар и да ти се струва, че сме обградени от празно пространство, сигурно си забелязал, че минаваме край пастири, реки, костенурки, лисици, конници. Имаш усещането, че виждаш всичко наоколо, но не се ли питаш откъде идват тези хора? Къде са къщите им? Къде прибират стадата си?

Пустошта е илюзия: непрекъснато наблюдаваме и сме наблюдавани. Според един чужденец, който не може да разчита знаците на степта, всичко е наред и той не забелязва нищо друго освен коне и конници.

Ала ние, които сме израснали тук, различаваме юртите, кръглите къщи, които се сливат с пейзажа. Умеем да се ориентираме, наблюдавайки как и в каква посока се движат конниците; навремето от тази способност е зависело оцеляването на племето — имало е врагове, нашественици, контрабандисти.

Чуй сега лошата новина: открили са, че сме тръгнали към близкото село зад тези възвишения, и са изпратили хора, за да убият магьосника, който има видения, и мъжа, дръзнал да наруши спокойствието на чужденката.