Паулу Коелю - Захир

Намирахме се в нещо като бункер, останал може би от Втората световна война. Мъжът, който живееше в него с жена си и внучката си, ни посрещна и ни настани в скромна, но чиста стая.

Дос продължи:

— И не забравяй: трябва да си избереш име.

— Не мисля, че това ще го заинтересува — каза Михаил.

— Разбира се, че ще го заинтересува — настоя Дос. — Наскоро се виждах с жена му. Познавам начина му на мислене, знам какво е открил, знам какво очаква.

Гласът на Дос беше любезен и в същото време категоричен. Да, щях да си избера име, щях да следвам съвсем точно указанията, щях да продължавам да отхвърлям личната си история и да навлизам в собствената си легенда — дори и да го правех само заради умората.

Чувствах се изтощен, предишната нощ бях спал само два часа: тялото ми все още не се бе приспособило към огромната часова разлика. Бях пристигнал в Алма Ата към единайсет през нощта местно време, докато във Франция беше шест следобед. Михаил ме бе оставил в хотела, подремнах малко, събудих се много рано сутринта, видях, че уличните лампи още светят, и си помислих, че в Париж сигурно е време за обяд. Бях гладен, попитах дали не може да ми бъде сервирано нещо в стаята, на което ми отговориха: „Разбира се, но трябва да се помъчите да спите, в противен случай организмът ви ще продължи да функционира по европейско време.“

За мен няма по-голямо мъчение от това да се опитвам да спя; изядох един сандвич и реших да се разходя. Зададох обичайния въпрос на администратора на хотела: „Опасно ли е да се излиза по това време?“ Той отвърна, че не е опасно, и аз тръгнах по празните улици, по тесните пресечки, по широките булеварди. Алма Ата беше град като всеки друг — със светещи надписи, с полицейски коли, които патрулираха, с просяци и проститутки. Трябваше непрекъснато да си повтарям: „Намирам се в Казахстан!“ В противен случай щях да си помисля, че съм в някой парижки квартал, който не познавам добре.

— Намирам се в Казахстан! — казвах аз на пустия град, докато един глас не ми отговори:

— Разбира се, че се намирате в Казахстан.

Изплаших се. На една пейка на площада близо до мен в този среднощен час седеше мъж с раница до себе си. Стана, представи се като Ян, родом от Холандия, и допълни:

— Освен това знам какво правите тук.

Дали не беше приятел на Михаил? Или служител на тайната полиция, който ме следеше?

— И какво правя тук?

— Същото, което и аз, откакто съм тръгнал от Истанбул: следвам Пътя на коприната.

Въздъхнах с облекчение. И реших да продължа разговора.

— Пеша? Доколкото разбирам, възнамерявате да пресечете цяла Азия.

— Нуждаех се от това. Бях неудовлетворен от живота си — имам пари, жена, деца, собственик съм на фабрика за чорапи в Ротердам. Известно време знаех за какво се боря — за да осигуря стабилност на семейството си. Проблемът е, че вече не знам. Всичко, което по-рано ме радваше, сега ми е скучно, дразни ме. В името на брака си, в името на любовта към децата си, а и за да си възвърна ентусиазма за работа, реших да си дам два месеца отпуск и да погледна живота си отстрани. И това започва да дава резултат.

— През последните месеци и аз правя същото. Има ли много поклонници?

— Много. Страшно много. Има обаче проблеми със сигурността, тъй като някои страни са в много сложно политическо положение и мразят западноевропейците. Но хората се оправят някак си: мисля, че във всички епохи към поклонниците са проявявали уважение, стига те да докажат, че не са шпиони. Но доколкото разбирам, вашата цел е друга. Какво правите в Алма Ата?

— Същото, което и вие — дойдох, за да извървя един път. И вие ли не можете да спите?

— Току-що се събудих. Колкото по-рано тръгна, толкова по-големи шансове имам да пристигна в най-близкия град. В противен случай ще трябва да прекарам нощта на открито в степта, където вятърът никога не спира.

— На добър път тогава!

— Останете още малко, имам нужда да разговарям, да споделя преживяното. Повечето от поклонниците не говорят английски.

И той започна да ми разказва живота си, докато аз се опитвах да си спомня какво знам за древния търговски Път на коприната, който свързвал Европа със страните от Изтока. Най-използваният път тръгвал от Бейрут, минавал през Антиохия и стигал до брега на Жълтата река в Китай, но в Централна Азия образувал нещо като мрежа, разклонявал се в много посоки, което позволило създаването на тържища, по-късно прераснали в градове. Градовете били разрушавани от вражески племена, възстановявани от жителите си, отново разрушавани и отново изграждани. И въпреки че през тях преминавало абсолютно всичко — злато, екзотични животни, слонова кост, семена, политически идеи, тълпи от бежанци, търсещи спасение от гражданските войни, въоръжени бандити, отряди от наемници, които пазели керваните, — коприната била най-редкият и най-търсеният продукт. Именно посредством едно разклонение на този път будизмът бил пренесен от Китай в Индия.