Паулу Коелю - Захир

— Какво искате да кажете? — пита президентката на автомобилната компания.

— Това е дълга история: бих могъл да започна с Ханс и Фриц, седнали в един бар в Токио, и да стигна до един монголски номад, който твърди, че трябва да забравим това, което мислим, че сме, за да станем наистина такива, каквито сме.

— Нищо не разбрах.

— Нито пък аз се изразих ясно, но нека да пристъпим направо към въпроса: искам да знам колко печели всеки от вас. Какво означава в парично изражение фактът, че съм седнал на най-централната маса в залата?

Настъпва мълчание — играта ми като че ли няма да продължи. Хората ме гледат изплашено: финансовото положение е табу, още по-строго и от секса, по-строго от това да разпитваш за изневери, корупция, парламентарни интриги.

Но арабският принц, дали защото са му омръзнали празните разговори по приеми и банкети, дали защото същия ден се е обадил лекарят му и му е съобщил, че скоро ще умре, или по някаква друга причина решава да се включи в разговора.

— Печеля около 20 000 евро на месец, колкото ми е отпуснал парламентът в моята страна. Което обаче не съответства на това, което харча, защото разполагам и с неограничена сума, наречена „представителни разходи“. Тоест в момента съм тук с колата и шофьора на посолството, дрехите, които нося, са на правителството, утре пътувам за друга европейска страна с частен самолет, пилот, гориво и летищни такси, платени от парите за представителни разходи.

В заключение казва:

— Видимата реалност не е точна наука.

След като принцът говори така открито и като се има предвид, че от гледна точка на йерархията той е най-високопоставеният на масата, останалите не могат да си позволят той да се почувства неудобно. Налага се да се включат в играта, да отговорят на въпроса, да споделят неудобството.

— Не знам колко точно печеля — казва организаторът, един от типичните представители на Банката за услуги, наричан „Лобиста“. — Около 10 000 евро, но организациите, които ръководя, ми отпускат сума за представителни разходи, покриващи всичко — обеди, вечери, хотели, самолетни билети, понякога дори и дрехи, макар да нямам частен самолет.

Виното свърши, той даде знак и чашите ни отново бяха напълнени. Дойде ред на президентката на автомобилната компания, на която отначало тази идея никак не й се понрави, но сега като че ли бе започнала да я намира за забавна.

— Мисля, че и аз печеля толкова, и също разполагам с неограничена сума за представителни разходи.

Един по един моите сътрапезници съобщаваха колко печелят. Най-богат беше банкерът: десет милиона евро годишно плюс акциите на банката му, чиято цена непрекъснато се повишавала.

Когато дойде ред на русото момиче, което не ни беше представено, то се опита да се изплъзне.

— Това е част от тайната ми градина и не интересува никого.

— Разбира се, че не интересува никого, но в момента участваме в игра — казва организаторът на събитието.

Момичето отказа да участва. Отказвайки, тя се постави на по-високо стъпало от другите: в края на краищата беше единствената от групата, която имаше тайни. Но заставайки на по-горно стъпало, си навлече презрението на останалите. За да не се чувства унизена поради мизерната си заплата, тя бе унизила всички, правейки се на загадъчна, без да си дава сметка, че повечето от тук присъстващите живееха на ръба, тъй като зависеха изцяло от така наречените суми за представителни разходи, които можеха да им бъдат отнети всеки момент.

Както можеше да се очаква, последният отговор беше мой.

— Зависи. Ако издам нова книга, получавам около пет милиона долара за съответната година. А когато не публикувам нищо ново, приходите ми са от порядъка на два милиона от авторски права на публикуваните заглавия.

— Зададохте този въпрос, защото искахте да се похвалите с това колко много печелите — каза момичето с „тайната градина“. — Никой не се впечатли.

Бе разбрала грешката си и сега се опитваше да заглади положението, тръгвайки в атака.

— Напротив — прекъсна я принцът. — Мислех, че писател от вашата величина е много по-богат.

Точка за мен. Русото момиче нямаше да посмее да си отвори устата до края на вечерта.

Разговорът на тема „пари“ наруши много табута, сред които личните доходи бяха едно от най-строгите. Сервитьорът започна да идва до масата ни все по-често, бутилките с вино започнаха да се изпразват с невероятна бързина. Организаторът, който беше и водещ, се качи на подиума изключително развеселен, съобщи името на победителя, даде му наградата и веднага се върна към нашия разговор, който не бе преставал, въпреки че доброто възпитание изискваше да замълчим, когато някой говори. Споделяхме какво правим с парите си (в повечето случаи хората „си купуваха“ свободно време, за да пътуват или да практикуват някакъв спорт).