Паулу Коелю - Захир

— Ти не си същият човек, с когото се запознах.

— Не съм. Надявам се Естер да е доволна.

— А ти самият доволен ли си?

— Разбира се.

— В такъв случай това е достатъчно. Сега ще ядем, ще изчакаме бурята да утихне и тогава ще продължим.

— Хайде да се изправим срещу бурята.

— Добре. Ще направим както желаеш: бурята не е знак, а само следствие от унищожаването на Аралско море.

Гневът на вятъра започва да отслабва, конете сякаш вървят по-бързо. Навлизаме в някаква долина и пейзажът коренно се променя: безкрайният хоризонт е заменен от високи скали без никаква растителност. Поглеждам надясно и виждам храст със завързани на него жълти панделки.

— Тук е било! Тук си видял…

— Не. Моят храст беше унищожен.

— Какво означава тогава това?

— Място, където се е случило нещо много важно.

Той слиза от коня си, отваря раницата, изважда нож, отрязва парче от ръкава на ризата си и го връзва на един от клоните. Погледът му се променя, може би забелязва видението до себе си, но не искам да го разпитвам.

И аз правя същото. Моля се за закрила, помощ и също усещам някакво присъствие до себе си: моята мечта, моето дълго пътуване към жената, която обичам.

Отново възсядаме конете. Той не ми казва за какво се е молил, аз също не споделям молитвата си с него. След пет минути се появява малко селище с бели къщи. Някакъв мъж ни посреща, приближава се до Михаил и го заговаря на руски. Двамата спорят известно време, след което мъжът си тръгва.

— Какво искаше?

— Помоли ме да се отбия у тях, за да излекувам дъщеря му. Нина сигурно вече е казала, че пристигам днес, и по-възрастните хора си спомнят за виденията.

Изглежда неуверен. Наоколо е пусто, хората сигурно работят или обядват. Пресичаме главната улица, която ни отвежда до една бяла сграда, заобиколена от градина.

— Спомни си какво ти казах тази сутрин, Михаил. Ти може да си само епилептик, който не иска да приеме, че е болен и е позволил на подсъзнанието си да съчини цялата тази история. Но може и да си дошъл на тази земя със специална мисия: да учиш хората как да забравят личната си история, как да бъдат по-открити за любовта и да я възприемат като чиста божествена енергия.

— Не те разбирам. През всичките тези месеци, откакто се познаваме, ти говореше само за момента, в който ще срещнеш Естер. И изведнъж от тази сутрин като че ли си загрижен повече за мен, отколкото за каквото и да било друго. Дали снощният ритуал на Дос наистина ти е повлиял?

— Разбира се, че ми е повлиял.

А всъщност искам да прикрия, че се страхувам. Искам да мисля за всичко друго, само не и за това, което ще се случи в следващите няколко минути. Днес аз съм най-великодушният човек на света, защото съм близо до целта си, страхувам се от това, което ме очаква, а моят начин да реагирам в такива случаи е да служа на другите, да покажа на Бог, че съм добър човек и заслужавам благословията му, към която съм се стремил въпреки трудностите.

Михаил слиза от коня и ме кара да сторя същото.

— Отивам в дома на човека с болното дете и ще се погрижа за коня ти, докато разговаряш с нея.

И той посочва малка бяла къщичка сред дърветата.

— Тя е там.

Направих всичко възможно да запазя самообладание.

— Какво прави тук?

— Както ти бях казал по-рано, учи се да тъче килими, като в замяна дава уроци по френски. Впрочем тези килими се тъкат много трудно, въпреки че изглеждат съвсем обикновени, като самата степ: боите за оцветяване се приготвят от растения, които трябва да бъдат набрани в точно определен момент, иначе изгубват качествата си. После овчата вълна се разстила на слънце, намокря се с гореща вода, преде се, докато е още влажна, и след много дни, когато най-сетне слънцето успее да я изсуши, започва тъкането.

Последните шарки се правят от деца; ръцете на възрастните са твърде големи за малките фини бродерии.

Михаил направи пауза.

— Да не започнеш сега да протестираш срещу експлоатацията на детския труд: става дума за традиция, която трябва да бъде съхранена.

— Как е тя?

— Не знам. Не съм разговарял с нея от половин година.

— Михаил, килимите са още един знак.

— Килимите ли?

— Спомняш ли си как вчера Дос поиска да си избера име и аз разказах историята на един воин, който пътува към своя остров, за да се върне при любимата си? Островът се нарича Итака, а жената — Пенелопа. Знаеш ли какво правила Пенелопа, когато Одисей заминал на война? Тъкала! И тъй като той се забавил много повече от очакваното, всяка нощ тя разтъкавала изтъканото през деня, за да започне отново на другата сутрин.