Паулу Коелю: Захир

Решавам да не се прибирам вкъщи. Отивам на рецепцията и искам стая, четка за зъби, дезодорант. Хотелът е пълен, но управителят намира разрешение на проблема: настанен съм в красив апартамент с тераса и гледка към Айфеловата кула, покривите на Париж, светлините, които се запалват постепенно, семействата, които се събират, за да вечерят, тъй като е неделя. И отново ме обзема същото усещане, което изпитах на „Шан-з-Елизе“: колкото повече красота има около мен, толкова по-нещастен се чувствам.

Никаква телевизия. Никаква вечеря. Сядам на терасата и правя ретроспекция на живота си. Един младеж, който мечтае да стане прочут писател, но изведнъж разбира, че действителността е съвсем различна — той пише на език, на който почти никой не чете, в страна, за която се твърди, че няма читатели. Семейството му го кара да влезе в университет (независимо кой, синко, важното е да вземеш диплома, защото иначе никога няма да се издигнеш). Той не се подчинява, обикаля света по време на хипи епохата, запознава се с един певец, написва текстовете на няколко песни и набързо успява да спечели повече пари, отколкото сестра му, която се е вслушала в съветите на родителите си и е станала инженер-химик.

Пиша още песни, певецът има все по-голям успех, купувам няколко апартамента, скарвам се с певеца, но вече имам достатъчно средства, за да живея през следващите няколко години, без да работя. Първия път се оженвам за по-възрастна от мен жена и научавам много неща — да се любя, да шофирам, да говоря английски, да спя до късно, — но накрая се разделяме, защото тя ме смята за „емоционално незрял, готов да хукне след всяко девойче с големи гърди“. Женя се втори и трети път за жени, като се надявам те да ме направят емоционално стабилен: постигам това, което желая, но откривам, че мечтаната стабилност е придружена от голяма скука.

Още два развода. Отново съм свободен, но това е само усещане; свободата не означава липса на отговорности, а възможност да избирам и да се обвържа с най-подходящата за мен жена.

Продължавам да търся любовта, да пиша песни. Когато ме питат с какво се занимавам, отговарям, че съм писател. Когато казват, че познават единствено текстовете на песните ми, отвръщам, че това е само част от работата ми. Когато се извиняват, че не са прочели нито една моя книга, че работя върху един проект, което е лъжа. В действителност имам пари, имам и връзки; това, което ми липсва, е смелостта да напиша книга, въпреки че сега мечтата ми е съвсем осъществима. Но ако се опитам и не успея, не знам какъв ще бъде животът ми след това: ето защо смятам, че е по-добре да живея с мечтата си, вместо да рискувам да се разочаровам.

Един ден някаква журналистка идва да ме интервюира: иска да разбере какво означава за мен фактът, че резултатът от труда ми е известен в цялата страна, а никой не знае кой съм, тъй като обикновено само певецът се появява в медиите. Красива, интелигентна, мълчалива. Срещам я отново на едно парти, тя вече е освободена от напрежението на работата, успявам да я вкарам в леглото си още същата нощ. Влюбвам се, тя смята, че всичко е станало под въздействието на някаква дрога. Обаждам й се по телефона, но тя всеки път ми казва, че е заета. Колкото повече ме отблъсква, толкова повече съм заинтригуван, докато накрая успявам да я убедя да прекараме една събота и неделя във вилата ми (бях се превърнал в черна овца, ала често пъти да си непокорен е от полза — бях единственият измежду приятелите си, който бе успял да си купи вила толкова млад).

Усамотяваме се за три дни, съзерцаваме морето, аз готвя за нея, тя ми разказва истории, свързани с работата й, и накрая се влюбва в мен. Връщаме се в града, тя започва често да преспива в апартамента ми. Една сутрин излиза по-рано от обичайното и се връща с пишещата си машина: от този ден нататък, без нищо да сме си казали, моят дом става и неин.

Започват същите конфликти, които имах и с предишните си жени: те търсят стабилност, вярност, а аз търся приключения, влече ме непознатото. Този път впрочем връзката трае по-дълго; въпреки това две години по-късно решавам, че е дошъл моментът Естер да върне в своя дом пишещата си машина и всичко останало, което бе донесла със себе си.

— Мисля, че между нас няма да се получи.

— Но ти ме обичаш, аз също те обичам, нима не е истина?

— Не знам. Ако ме попиташ дали ми харесва компанията ти, отговорът е „да“. Но ако поискаш да узнаеш дали мога да живея без теб, отговорът пак е „да“.

— Не бих искала да съм се родила мъж, доволна съм от женската си участ. В крайна сметка единственото, което очаквате от нас, е да умеем да готвим. В същото време от мъжете се очаква всичко, абсолютно всичко — да плащат наема на жилището, да правят секс, да защитават потомството си, да осигуряват прехраната, да преуспяват.