Паулу Коелю: Захир

Той, непознат мъж, много млад, криминално непроявен, без никаква следа, която да позволи идентифицирането му.

Тя, Естер, носителка на две международни журналистически награди, трийсетгодишна, омъжена.

Моята жена.

Веднага бивам заподозрян и задържан, тъй като отказах да съобщя местонахождението си в деня на нейното изчезване. Надзирателят обаче отваря вратата и казва, че съм свободен.

Защо ме освобождават ли? Защото в днешно време всички знаят всичко за всеки, достатъчно е да пожелаеш някаква информация, и тя вече е на твое разположение: къде си използвал кредитната си карта, кои места посещаваш, с кого спиш. В моя случай беше по-лесно: една приятелка на жена ми, журналистка като нея, но разведена — следователно не би имала проблеми, ако каже, че спи с мен, — ми предложи да свидетелства в моя полза, след като разбра, че съм арестуван. Даде конкретни доказателства, че съм бил с нея през деня и в нощта, когато Естер изчезна.

Разговарям с главния инспектор, който ми връща личните вещи, извинява се и твърди, че бързото ми задържане било съвсем законно и че не мога да обвинявам държавата или да я съдя. Обяснявам му, че нямам ни най-малкото намерение да го правя; знам, че всеки човек е обект на подозрение и е следен 24 часа в денонощието, дори и да не е извършил никакво престъпление.

— Свободен сте — казва ми инспекторът, повтаряйки думите на надзирателя.

Питам го дали наистина се е случило нещо лошо с жена ми. Тя ми бе споменавала, че поради огромната си мрежа от контакти в подземния свят на тероризма понякога чувства как някой следи стъпките й отдалеч.

Инспекторът замлъква. Повтарям въпроса си, но той не ми казва нищо.

Питам го дали е възможно тя да е тръгнала с паспорта си и той отговаря утвърдително: след като не е извършила никакво престъпление, защо да не може свободно да влиза и излиза от страната?

— Следователно съществува възможността тя да не е вече във Франция.

— Мислите ли, че ви е изоставила заради жената, с която й изневерявате?

Отвърнах, че това не му влиза в работата. Инспекторът замълчава за миг, придава си сериозен вид и ми казва, че са ме задържали, защото такъв е обичайният начин на действие, но съжалявал много за изчезването на жена ми. Той също бил женен и въпреки че не харесвал книгите ми (Значи той знае кой съм! Не е толкова невеж, колкото изглежда!), можел да се постави на мое място и да разбере какъв труден момент преживявам.

Питам го какво трябва да правя отсега нататък. Той ми дава визитната си картичка и ме моли да го информирам, ако науча нещо. Никак не е убедителен, тази сцена съм я виждал във всички филми, инспекторите винаги знаят повече от това, което казват.

Пита ме дали някога съм срещал мъжа, с когото Естер е била видяна за последен път, преди да изчезне. Отвръщам, че знам кодовото му име, но никога не сме се запознавали.

Интересува се дали нямаме проблеми помежду си. Отговарям, че живеем заедно повече от десет години и че проблемите ни са като на всички нормални семейства — ни повече, ни по-малко.

Пита ме деликатно дали наскоро не сме говорили за развод и дали жена ми не е възнамерявала да се разделим. Отговарям, че не сме си и помисляли подобно нещо, въпреки че — и повторих „като всички семейства“ — сме се карали понякога.

Понякога, настоявам аз.

Пита ме още по-деликатно дали тя не е подозирала за връзката ми с нейната приятелка. Отвръщам, че този е бил първият — и последният — път, когато сме спали заедно. Не е имало никаква връзка, направили сме го от скука, денят е бил досаден, не сме имали работа следобеда, а играта на съблазняване винаги действа съживително, ето защо сме се озовали в леглото.

— Правите секс с някого само защото денят е скучен?

Понечвам да му кажа, че подобен въпрос няма отношение към разследването, но се нуждая от помощта му, може би по-късно ще ми потрябва. В крайна сметка съществува една невидима институция, наречена Банка за услуги, която винаги ми е била много полезна.

— Случва се понякога, когато няма нищо интересно за вършене, една жена търси емоция, а аз — авантюра. На другия ден и двамата се правим, че нищо не се е случило, и животът продължава.

Той благодари, подава ми ръка за сбогуване, казва, че в неговия свят нещата са по-различни. Не че няма досада, скука или желание да преспиш с някого, но хората се владеят повече и никой не прави това, което му се прииска или му хрумне.

— Може би в творческите среди отношенията са по-свободни — добавя той.