Паулу Коелю: Захир

Отвръщам, че познавам неговия свят, но не искам сега да сравнявам различните ни възгледи за обществото и хората. Замълчавам, изчаквайки следващата му стъпка.

— И тъй като стана дума за свобода, вие сте свободен, можете да си тръгвате — казва инспекторът, малко разочарован от факта, че писател като мен не желае да разговаря с полицай като него. — Сега, след като се запознах с вас, ще прочета книгите ви. Казах, че не ги харесвам, но в действителност никога не съм ги чел.

Не е нито първият, нито последният път, когато чувам подобно изречение. Ако не друго, този епизод поне ми спечели още един читател. Сбогувам се и си тръгвам.

Свободен съм. Пуснаха ме от затвора, жена ми е изчезнала при тайнствени обстоятелства, нямам фиксирано работно време, нямам проблеми в общуването с хората, богат и известен съм, ако Естер наистина е решила да ме напусне, бързо ще намеря жена, с която да я заместя. Аз съм свободен и независим.

Но какво всъщност е свободата?

През по-голямата част от живота си съм робувал на нещо, така че би трябвало да разбирам значението на тази дума. От дете съм се борил за свободата като за най-ценното си съкровище. Борих се с приятелите си от колежа, които още от самото начало ме избраха за жертва на перверзните си шеги, и едва след като от моя и техните носове изтече много кръв, едва след много вечери, през които трябваше да крия от майка ми белезите от раните си — защото не тя, а аз сам трябваше да решавам проблемите си, — успях да докажа, че мога да понасям да ме бият, без да плача. Борих се, за да си намеря работа, с която да се издържам — разнасях по домовете закупени стоки от една железария, за да се избавя от всеизвестния родителски шантаж: „Ние ти даваме пари, но ти трябва да правиш това и това“.

Борих се — макар и без резултат — за момичето, в което бях влюбен като юноша и което също ме обичаше. Накрая обаче тя ме изостави, защото родителите й я убедиха, че нямам бъдеще.

Борих се срещу враждебната среда в следващата си професия — журналистиката, където първият ми шеф ме накара да го чакам три часа и ми обърна внимание едва когато започнах да късам на парчета книгата, която той четеше: погледна ме изненадан и разбра, че пред него стои упорита личност, способна да се противопостави на врага, а това са най-важните качества за един добър репортер. Борих се за социалистическия идеал, озовах се в затвора, излязох оттам и продължих да се боря. Възприемах се като герой на работническата класа, докато един ден не чух „Бийтълс“ и не реших, че е много по-забавно да харесваш рок, отколкото да харесваш Маркс. Борих се за любовта на първата, втората и третата си съпруга. Борих се, за да имам смелостта да се разделя с първата, втората и третата си съпруга, защото любовта не бе устояла на времето, а аз трябваше да продължавам напред, за да срещна жената, която се е родила на този свят да ме срещне и която не беше нито една от трите.

Борих се, за да се осмеля да зарежа работата си във вестника и да се впусна в авантюрата да напиша книга, макар да знаех, че в родината ми никой не може да се издържа с писане на книги. Отказах се в края на първата година, след като бях написал повече от хиляда страници, които ми се струваха гениални, понеже и аз самият не ги разбирах.

Докато се борех, виждах хора, които говореха за свобода, но колкото повече защитаваха това безценно право, толкова повече се превръщаха в роби на желанията на родителите си, на брака, където обещаваха, че ще останат с другия „до края на живота си“, на кантарчето, на диетите, на изоставените по средата проекти, на любовниците си, на които не можеха да кажат „не“ или „стига“, на почивните дни в края на седмицата, когато бяха длъжни да обядват и вечерят с хора, с които не им беше приятно. Роби на лукса, на показния лукс, на показността на показния лукс. Роби на един живот, който не бяха избрали те самите, но който бяха решили да изживеят, защото някой бе успял да ги убеди, че той е най-добрият за тях. Оставяха се на течението на еднаквите си дни и нощи, в които думата „приключение“ съществуваше единствено в книгите или на екрана на вечно включените им телевизори, а когато пред тях се отвореше някоя врата, винаги казваха:

„Не ме интересува, нямам желание.“

Как можеха да знаят дали имат, или нямат желание, след като никога не бяха опитвали? Излишно е да питам: те всъщност се бояха от всякаква промяна, която би разтърсила света, с който са свикнали.

Инспекторът казва, че съм свободен. В момента съм свободен, но бях свободен и в затвора, защото за мен свободата продължава да бъде най-ценното нещо на този свят. Вярно, заради нея пих вина, които не ми харесваха, направих неща, които не би трябвало да правя и никога повече няма да направя, получих белези от рани по тялото и в душата си, раних някои хора, но им поисках прошка в мига, в който разбрах, че мога да правя всичко, но не и да принуждавам друг човек да ме следва в лудостта ми, да споделя жаждата ми за живот. Не съжалявам за преживените страдания, нося белезите си като медали, знам, че свободата има висока цена, толкова висока, колкото е цената на робството; единствената разлика се състои в това, че плащаш на драго сърце и с усмивка, макар и понякога усмивката да е придружена от сълзи.