Паулу Коелю: Захир

— Не става дума за това, обичам да живея сам. Харесва ми компанията ти, но съм убеден, че няма да се получи.

— Харесваш компанията ми и ненавиждаш да си сам. Непрекъснато търсиш приключения, за да забравиш за важните неща. Търсиш адреналин във вените си, а забравяш, че в тях тече само кръв, нищо повече.

— Не бягам от важните неща. Кое например е важно според теб?

— Да напишеш книга.

— Веднага мога да я напиша.

— Направи го тогава. А след това, ако искаш, ще се разделим.

Намирам думите й за абсурдни, мога да напиша книга когато поискам, познавам издатели, журналисти, хора, които са ми задължени. Естер се държи като жена, която се бои да не ме изгуби, затова измисля подобни неща. Повтарям, че връзката ни е достигнала своя край и че в случая става въпрос не за това какво тя смята, че ще ме направи щастлив, а за любовта помежду ни.

Но какво е любовта, пита тя. Обяснявам й повече от половин час и накрая си давам сметка, че не мога да дам точно определение.

Тя казва, че след като не мога да дам определение на любовта, трябва да се опитам да напиша книга.

Отговарям, че двете неща нямат нищо общо и че още същия ден ще се изнеса на хотел, а тя може да остане колкото желае в апартамента, докато си намери квартира. Естер казва, че от нейна страна няма никакъв проблем, мога да се изнеса веднага, до един месец апартаментът ще е свободен, още утре ще започне да си търси жилище. Стягам си куфарите, тя чете книга. Казвам, че е късно и че ще се изнеса утре. Тя настоява да си тръгна сега, защото утре може да проявя слабост, нерешителност. Питам я дали не иска да се отърве от мен. Тя се смее и отговаря, че аз съм този, който е решил да скъсаме. Отиваме да спим, а на другия ден желанието да си тръгна не е толкова силно, решавам, че трябва да размисля. Естер впрочем твърди, че въпросът не е приключен: докато не рискувам всичко, за да постигна това, което смятам, че е истинската цел в живота ми, ще има много такива дни, тя ще се почувства нещастна и на свой ред ще ме изостави. Само че тогава намерението веднага ще се превърне в действие и тя ще изгори всички мостове, които биха й позволили да се върне. Питам я какво иска да каже. Да си намеря друг приятел, да се влюбя, отвръща тя.

Отива на работа в редакцията на вестника, а аз решавам да си взема почивен ден (освен че пиша песни, в момента работя към една звукозаписна компания) и сядам пред пишещата машина. Ставам, изчитам вестниците, отговарям на по-важните писма, а когато те свършват, започвам да отговарям и на не толкова важните, правя списък на нещата, които трябва да свърша, слушам музика, разхождам се из квартала, разговарям с хлебаря, връщам се у дома, денят свършва, а аз не успявам да напиша нито едно изречение. Стигам до извода, че мразя Естер, защото тя ме кара да правя неща, за които нямам желание.

Когато се връща от редакцията, не ми задава никакъв въпрос — заявява, че не съм успял да напиша нищо. Казва, че днешният ми поглед е съвсем същият като вчерашния.

Възнамерявам да работя на другия ден, но през нощта се връщам на масата, където е пишещата машина. Чета, гледам телевизия, слушам музика, сядам отново пред машината и така минават два месеца, аз трупам все повече страници с „първото изречение“, без никога да успея да завърша абзаца.

Намирам си всевъзможни оправдания — в тази страна никой не чете, все още не съм измислил сюжет или пък имам прекрасен сюжет, но търся най-добрия начин, по който да го развия. Освен това съм зает, защото все имам някаква статия или песен, която трябва да напиша. Минават още два месеца и един ден Естер се връща вкъщи със самолетен билет.

— Стига толкова — казва тя. — Престани да се преструваш, че си зает, че си високоотговорна личност, че светът се нуждае от това, което правиш, и попътувай известно време. Винаги можеш да станеш главен редактор на вестника, в който публикуваш репортажи, винаги можеш да станеш директор на звукозаписната компания, за която пишеш песните и в която работиш само защото те не искат да пишеш песни за конкуриращите ги компании. Винаги можеш да се захванеш с това, което правиш в момента, но мечтата ти не може да чака повече. Или трябва да я приемеш, или да я забравиш.

— За къде е билетът?

— За Испания.

Счупвам няколко чаши, билетите са скъпи, не мога да отсъствам точно сега, трябва да мисля за кариерата си. Ще изгубя много от певците, за които пиша песни, а и проблемът не е в самия мен, а в нашия брак. Ако искам да напиша книга, никой няма да ми попречи да го направя.