Паулу Коелю: Захир

Излизам от участъка, а навън е чуден ден, слънчева неделя, която няма нищо общо с душевното ми състояние. Адвокатът ми ме посреща с няколко утешителни думи и букет цветя. Казва, че се е обаждал до всички болници и морги (неща, които се правят, когато някой не се завръща вкъщи), но не успял да намери Естер. Казва още, че успял да скрие от журналистите къде точно съм бил задържан. Казва, че иска да разговаря с мен, за да изработи юридическа стратегия, която да ми позволи да се защитавам в случай на евентуално обвинение. Благодаря му за загрижеността; досещам се, че той не възнамерява да изработва каквато и да било юридическа стратегия, а всъщност не иска да ме остави сам, защото не знае как ще реагирам. (Ами ако се напия и отново ме арестуват? Ако вдигна скандал? Ако направя опит за самоубийство?) Отвръщам, че имам важна работа и нямам никакви проблеми със закона, което е известно и на двама ни. Той настоява, но и аз не отстъпвам — в края на краищата съм свободен човек.

Свобода. Свободата да бъдеш отчайващо сам.

Вземам такси до центъра на Париж, слизам на Триумфалната арка. Тръгвам по „Шан-з-Елизе“ в посока към хотел „Бристол“, където обикновено пиехме горещ шоколад с Естер всеки път, когато някой от двама ни се връщаше от чужбина. За нас завръщането у дома беше като ритуал, потапяне в любовта, която ни свързваше, въпреки че животът ни тласкаше към все по-отдалечаващи се един от друг пътища.

Продължавам да вървя. Хората се усмихват, децата се радват на няколкото часа пролет посред зима, няма задръствания от коли, като че ли всичко е наред, с изключение на това, че никой от тези хора не знае или се преструва, че не знае, или пък чисто и просто не се интересува от факта, че току-що съм изгубил жена си. Нима не разбират колко страдам? Би трябвало всички да са тъжни, да ми съчувстват, да са солидарни с един мъж, чиято душа кърви от любов; те обаче продължават да се смеят, погълнати от жалкото си съществуване, на което се радват само в събота и неделя.

Каква смешна мисъл: на много от хората, с които се разминавам, душата им е разбита, без да подозирам защо и колко страдат.

Влизам в един бар да си купя цигари и ми отговарят на английски. Минавам през една аптека да си купя пакетче ментови бонбони, които обожавам, и аптекарят говори с мен на английски (а и на двете места поисках нещата на френски). Преди да стигна до хотела, ме спират две момчета, току-що пристигнали от Тулуза, търсят някакъв магазин; попитали много хора за него, но никой не ги разбрал. Какво става? Да не би за тези 24 часа, през които бях задържан, да са сменили езика, на който се говори по „Шан-з-Елизе“?

Туризмът и парите са в състояние да направят чудеса: как е възможно да не съм го забелязал досега, очевидно поради факта, че с Естер отдавна вече не си поръчваме горещ шоколад, въпреки че напоследък и двамата много често пътуваме в чужбина. Все изникваше нещо много важно. Все се появяваше някакъв неотложен ангажимент. Да, любов моя, следващия път непременно ще отидем да пием нашия горещ шоколад, връщай се бързо, знаеш, че днес имам много важно интервю и не мога да те посрещна на летището, вземи такси, мобилният ми телефон е включен, можеш да ми позвъниш, ако има нещо спешно, а ако не — ще се видим довечера.

Мобилният телефон! Изваждам го от джоба си и веднага го включвам, той иззвънява няколко пъти, като при всеки сигнал сърцето ми трепва, виждам на малкия екран имената на хората, които са ме търсили, и не отговарям на никого. Дано да се появи „непознат номер“; това ще е тя, тъй като съм дал номера на този телефон само на двайсетина души, които обещаха да не го разпространяват. Но не се появява този надпис, а само имената на приятели и близки познати. Сигурно искат да узнаят какво се е случило, искат да ми помогнат (но как?), да попитат дали се нуждая от нещо.

Телефонът продължава да звъни. Дали пък да не отговоря? Дали да не се видя с някои от тях?

Решавам да остана сам, докато разбера какво точно става.

Пристигам в „Бристол“, за който Естер казваше, че е един от малкото хотели в Париж, където с клиентите се отнасят като с гости, а не като с бездомници, търсещи подслон. Поздравяват ме приятелски, избирам маса пред красивия часовник, слушам пианото, гледам градината.

Трябва да бъда практичен, да проуча алтернативите, животът продължава. Не съм нито първият, нито последният мъж, напуснат от жена си, но нима това трябваше да се случи в такъв слънчев ден, през който хората се усмихват по улиците, децата пеят, пролетта започва да напомня за себе си, слънцето грее, шофьорите спират на пешеходните пътеки?