Паулу Коелю - Захир

Когато тя отиде в планината, не можах да мигна цяла нощ и започнах да си представям с подробности какво се случва в момента. Тя пристига, камината е запалена, съблича си палтото, съблича си пуловера, под тънката си блуза не носи сутиен. Той може съвсем ясно да види очертанията на гърдите й.

Тя се преструва, че не забелязва погледа му. Казва му, че ще отиде до кухнята, за да вземе нова бутилка шампанско. Носи много тесни дънки, върви бавно и дори без да се обръща, знае, че той я оглежда от глава до пети. Връща се, говорят за много лични неща и това предизвиква у тях чувство на съучастничество.

Изчерпват темата, заради която тя е отишла. звъни мобилният й телефон — аз съм, питам дали всичко е наред. Тя се доближава до него, допира телефона до ухото му, двамата слушат онова, което казвам, думите ми са деликатни, защото знам, че е късно да упражнявам какъвто и да било натиск, най-добре е да се преструвам, че не се тревожа, съветвам я да се възползва, че е в планината, защото на следващия ден трябва да се връща в Париж, да се грижи за децата, да пазарува.

Прекратявам разговора, знаейки, че той го е чул. Сега двамата — които преди са седели на различни канапета — са седнали един до друг.

В този момент спрях да си представям какво се случва в планината. Станах, отидох до стаята на децата, след това се приближих до прозореца, погледнах Париж и знаете ли какво забелязах? Че тази мисъл ме е възбудила. И то много. Мисълта, че в момента жена ми може би целува друг мъж и прави секс с него.

Почувствах се ужасно. Как е възможно да се възбудя от подобно нещо? На следващия ден разговарях с двама приятели; не им казах, разбира се, че става въпрос за мен самия, но ги попитах дали някога им е действал еротично погледът на друг мъж в деколтето на жена им по време на някоя вечеря. Нито един не отговори на въпроса ми — защото е табу. И двамата обаче казаха, че е много хубаво да знаеш, че жена ти е желана от друг мъж: не отидоха по-далеч. Дали това не е някаква тайна фантазия, скрита в сърцето на всеки мъж? Не знам. Последната седмица от семейния ни живот беше ад, защото не мога да разбера онова, което почувствах. И понеже не мога да го разбера, обвинявам жена си, че е предизвикала нещо в мен, което разруши равновесието в моя свят.

Този път бяха запалени много цигари, но нямаше ръкопляскания. Сякаш темата продължаваше да бъде табу, дори и тук.

Докато държах ръката си вдигната, се питах дали съм с господина, който току-що бе говорил. Да, съгласен съм: представял съм си подобни неща с Естер и войниците на бойното поле, но не смеех да го призная дори пред себе си.

Михаил погледна към мен и кимна. Не знам как станах, как погледнах аудиторията, шокирана от историята на мъжа, който се възбужда при мисълта, че жена му е обладана от друг мъж. Сякаш никой не ми обръщаше внимание и това ми помогна да започна.

— Извинявам се, че няма да бъда толкова прям, колкото говорилите преди мен, но искам да кажа нещо. Днес бях на една гара и открих, че разстоянието, което дели релсите, е 143,5 сантиметра, или 4 фута и 8,5 инча. Защо такава абсурдна мярка? Помолих приятелката си да открие причината и ето какъв е резултатът:

В началото, когато са правили първите вагони, са използвали същите метални части, които са служели за производството на дилижанси.

А защо разстоянието между колелетата на дилижансите е било именно такова? Защото старите пътища са били направени за тази мярка и само такива дилижанси са можели да се движат по тях.

Кой е решил, че пътищата трябва да имат точно тези размери? И тук се налага да се върнем в далечното минало: римляните, първите големи строители на пътища, са решили да бъде така. Поради каква причина? Бойните колесници са били теглени от два коня — и наистина, ако поставим едно до друго две расови животни, каквито са използвали навремето, ще видим, че заемат 143,5 сантиметра.

И тъй, оказва се, че разстоянието между релсите, използвани от нашите високоскоростни влакове, е било определено от римляните. Когато имигрантите в САЩ започнали да строят железопътни линии, не попитали дали няма да е по-добре да променят разстоянието, а продължили по същия модел. Това се отразило дори върху космическите совалки: американските инженери смятали, че резервоарите за гориво трябвало да бъдат по-широки, но тъй като последните били произвеждани в Юта, налагало се да бъдат превозвани до Космическия център във Флорида и нямало да могат да минат през тунелите. В крайна сметка трябвало да се примирят с мярката, която римляните смятали за идеална.