Паулу Коелю - Захир

— Знаеш ли какво искам да те попитам? Бих желала да разбера дали ме обичаш така, както аз те обичам. Но не смея. Защо постоянно съм неудовлетворена от връзките си с мъжете?

Защото смятам, че постоянно трябва да имам връзка с някого — и това ме задължава да бъда необикновена, интелигентна, чувствителна, изключителна. Желанието да съблазнявам ме кара да дам най-доброто от себе си, което ми помага. А и ми е много трудно да живея сама. Не знам обаче дали това е най-добрият избор.

— Искаш да знаеш дали съм способен да обичам една жена дори и след като тя ме е напуснала, без да ми даде каквито и да било обяснения?

— Прочетох книгата ти. Знам, че си способен на това.

— Искаш да ме попиташ дали въпреки любовта ми към Естер съм способен да обичам и теб?

— Не бих се осмелила да те попитам подобно нещо, защото отговорът ти може да разбие живота ми.

— Искаш да знаеш дали в сърцето на един мъж или една жена може да има място за повече от един човек?

— Да, бих искала да ми отговориш на този въпрос, понеже той не е така директен както предишният.

— Мисля, че има. Освен ако някой от тях не се превърне в…

— В Захир. Но аз ще се боря за теб, мисля, че си струва. Един мъж, който е в състояние да обича една жена така, както ти обичаш Естер, заслужава моето уважение и усилията ми.

А сега, за да ти покажа колко много искам да си до мен, колко важно място заемаш в живота ми, ще направя това, за което ме помоли, колкото и абсурдно да ми се струва: ще разбера защо разстоянието между релсите на влака е точно 4 фута и 8,5 инча.

Собственикът на арменския ресторант бе направил това, за което бе споменал миналата седмица: сега беше зает не само салонът в дъното, но и целият ресторант. Мари наблюдаваше хората с интерес и от време на време отбелязваше колко са различни.

— Как е възможно да водят деца на подобно събитие? Това е абсурдно!

— Може би няма на кого да ги оставят.

Точно в девет часа шестимата актьори — двамата музиканти с ориенталските дрехи и четиримата младежи с белите блузи и набраните поли — излязоха на сцената. Сервитьорите спряха да обслужват масите и хората замлъкнаха.

— В монголския мит за сътворението на света се срещат кошутата и дивото куче — каза Михаил с глас, който отново бе променен. — Две същества, които по природа са различни: в реалния свят дивото куче ще убие кошутата, за да се нахрани. В монголския мит обаче и двамата разбират, че всеки един се нуждае от качествата на другия, за да оцелее в една враждебна среда, и двамата трябва да се съюзят.

Но преди това те трябва да се научат да обичат. А за да обичат, трябва да престанат да бъдат такива, каквито са, в противен случай никога няма да могат да живеят заедно. С времето дивото куче започва да приема факта, че неговият инстинкт, до този момент винаги насочен към борбата за оцеляване, сега служи на по-висша цел: да срещне някого, с когото да изгради отново света.

Михаил направи пауза.

— Когато танцуваме, се въртим около същата Енергия, която се издига до Господарката и се връща заедно с цялата нейна сила пак при нас, така както водата се изпарява от реките, превръща се в облак и се връща на земята под формата на дъжд. Днес ще ви разкажа една история за кръга на любовта.

Веднъж някакъв селянин почукал силно на вратата на един манастир. Когато вратарят отворил, той му подал прекрасен грозд.

— Отче, това е най-хубавият грозд от моето лозе. Дойдох да го подаря.

— Благодаря ти! Веднага ще го занеса на игумена, той ще се зарадва на подаръка.

— Но аз го донесох за теб!

— За мен? Но аз не заслужавам такъв красив дар на природата.

— Винаги когато съм чукал на тази врата, ти си ми отварял. Когато имах нужда от помощ, понеже реколтата ми беше съсипана от сушата, ти всеки ден ми даваше парче хляб и чаша вино. Искам този грозд да ти даде малко от любовта на слънцето, от красотата на дъжда и от Божието чудо.

Вратарят сложил грозда пред себе си и цяла сутрин му се възхищавал, защото той наистина бил красив. Поради това решил да занесе подаръка на игумена, който винаги го беше насърчавал с мъдри думи.

Игуменът се зарадвал на грозда, но се сетил, че един от монасите в манастира е болен, и си помислил: „Ще му занеса грозда. Кой знае, може пък това да внесе радост в живота му.“

Гроздът обаче не останал дълго време в килията на болния монах, който на свой ред си рекъл: „Готвачът се грижи за мен, носи ми най-хубавото, което има за ядене. Сигурен съм, че много ще се зарадва на гроздето.“ И когато готвачът се появил на обяд, носейки храната на болния монах, той му подал грозда.