Паулу Коелю - Захир

Видях, че хората започват да си тръгват, и влязох в ресторанта. Появи се Михаил, който вече се беше преоблякъл.

— Онова, което се случи в пицарията…

— Не се притеснявай — отвърнах аз. — Хайде да се разходим по бреговете на Сена.

Мари ме разбра и каза, че тази вечер трябва да си легне рано. Помолихме шофьора на таксито да спре до моста срещу Айфеловата кула — така щях да мога да се прибера пеша вкъщи — и Мари продължи сама. Прииска ми се да попитам Михаил къде живее, но реших, че въпросът ми може да бъде изтълкуван като опит да проверя със собствените си очи дали Естер не е при него.

По пътя Мари настоятелно разпитваше Михаил какво означава „срещата“, а той отговаряше едно и също: начин да си възвърнем любовта. Добави още, че е харесал моята история за релсите на влака.

— Точно така се е изгубила любовта — каза той. — Когато сме започнали да определяме стриктно правилата, от които зависи тя да се прояви.

— И кога е станало това? — попита Мари.

— Не знам. Ала знам, че е възможно да направим така, че тази Енергия да се върне. Знам, понеже когато танцувам или когато чувам гласа, Любовта разговаря с мен.

Мари не знаеше какво означава „да чуваш гласа“, но вече бяхме стигнали до моста. Слязохме от таксито и тръгнахме в студената нощ из Париж.

— Знам, че си се изплашил от видяното. Най-голямата опасност е, че мога да си глътна езика и да се задуша. Собственикът на ресторанта обаче знаеше как да постъпи, сигурно и преди в пицарията му се е случвало подобно нещо. Не е чак толкова рядко явление. Диагнозата му обаче е погрешна: не съм епилептик. Това се дължи на контакта с Енергията.

Разбира се, че беше епилептик, но нямаше смисъл да му противореча. Опитвах се да се държа нормално. Трябваше да овладея положението. Бях изненадан колко лесно се съгласи този път Михаил да се срещнем.

— Нуждая се от теб. Ти трябва да напишеш нещо за значението на любовта — каза той.

— Всички знаят какво е значението на любовта. Почти всички книги са на тази тема.

— Тогава ще формулирам по друг начин молбата си: трябва да напишеш нещо за Новия ренесанс.

— Какъв е този Нов ренесанс?

— Период, подобен на този в Италия през петнайсети и шестнайсети век, когато гении като Еразъм, Леонардо да Винчи, Микеланджело престават да се съобразяват с ограниченията на настоящето, с условностите на епохата и се обръщат към миналото. Както е станало тогава, така и ние сега прибягваме до магическия език, алхимията, идеята за Богинята майка, свободата да правим това, в което вярваме, а не това, което Църквата или правителството изискват от нас. Така както е станало във Флоренция през 1500 година, така и ние преоткриваме факта, че миналото съдържа отговорите за бъдещето ни.

Да вземем историята за влака, която ти разказа: за колко ли много други неща се подчиняваме на модели, които не разбираме? И тъй като хората четат твоите творби, не би ли могъл да засегнеш тази тема?

— Никога не съм преговарял относно съдържанието на книгите си — отвърнах аз, спомняйки си, че трябва да запазя самоуважение. — Ако сюжетът е интересен, ако е в душата ми, ако корабът, наречен Слово, ме отведе до този остров, може и да напиша такава книга. Но това няма нищо общо с търсенето на Естер.

— Знам и не налагам никакви условия. Само ти предлагам да помислиш върху нещо, което смятам за важно.

— Тя спомена ли ти за Банката за услуги?

— Да. Но случаят няма нищо общо с Банката за услуги. Става дума за мисия, която не мога да изпълня сам.

— Това, което вършиш в арменския ресторант, то ли е твоята мисия?

— То е само малка част от нея. В петък правим същото с просяците. А в сряда работим с новите номади.

Нови номади? По-добре да не го прекъсвам точно сега. Младежът, който разговаряше с мен в момента, нямаше нищо общо с арогантния Михаил от пицарията, с харизматичния Михаил от ресторанта, с неуверения Михаил от вечерта с автографите. Беше нормален човек, събеседник, с когото ти е приятно да завършиш вечерта, разговаряйки за световните проблеми.

— Мога да пиша единствено за това, което наистина е трогнало душата ми — повторих аз.

— Искаш ли да дойдеш с нас и да разговаряш с просяците?

Спомних си за думите на Естер и за престорената тъга в очите на онези, които би трябвало да са най-окаяните същества на света.

— Нека да си помисля.

Наближавахме Лувъра, но Михаил спря, наведе се над каменната стена покрай реката и двамата се загледахме в минаващите корабчета с техните прожектори, заслепяващи очите ни.