Харлан Коубън - Гората

— О, Гос…

Тя го казва на глас, а ехото повтаря в тишината на смълчаната гора. Не може да повярва на очите си, но доказателството лежи красноречиво в дланта на облечената в гумена ръкавица ръка. Това е подезична кост.

Или поне половината. Силно калцирана и дори трошлива. Тя се залавя отново за работа. Вече не може да има грешка. Пет минути по-късно излиза наяве и втората половина. Доктор О’Нийл държи двете костици в длан.

След всичките тези години двете парченца пасват точно едно с друго.

Победоносна усмивка огрява лицето на съдебната лекарка. Известно време тя наблюдава плода на своя труд и клати глава в страхопочитание.

Изважда мобилния си телефон. Няма покритие. Изминава забързано близо километър, преди да се появят две чертици. Набира шерифа Лоуъл. Той се обажда при втория сигнал.

— Ти ли си, докторке?

— Аз съм.

— Къде си?

— При гроба.

— Гласът ти е възбуден.

— Има защо.

— И какво е то?

— Открих нещо в пръстта — съобщава Тара О’Нийл.

— Което означава, че…

— Което означава, че целият ни случай се преобръща с главата надолу.

Събужда ме един от онези бипкащи звуци, които издават болничните апарати. Раздвижвам се бавно, отварям очи и примигвам. Наблизо седи госпожа Перес.

Придърпала е стола си до самото легло. Чантата й е в скута. Коленете са допрени едно до друго. Гърбът е из правен. Поглеждам я в очите. Тя плаче.

— Научих за господин Силвърстейн — казва тя.

Аз изчаквам.

— Научих също така, че са открили кости в гората.

Имам усещането, че са ме разрязали на парчета. Поглеждам откъм дясната си страна. Там се мъдри поставка с една от онези жълто-кафеникави канички от пластмаса, които, изглежда, са създадени специално за болниците с цел да правят водата в тях още по-непоносима на вкус. Понечвам да се пресегна, но госпожа Перес е на крака, преди да успея да си го помисля. Налива вода и ми я подава.

— Искате ли да ви помогна да седнете в леглото? — пита тя.

— Това не е лоша идея.

Тя натиска дистанционното и леглото започва да се прегъва под кръста ми.

— Така добре ли е?

— Много добре — отвръщам аз.

Тя сяда отново.

— Вие няма да оставите нещата така — отбелязва госпожа Перес.

Не си давам труд да отговоря.

— Разправят, че господин Силвърстейн е убил моя Джил. Смятате ли, че това е истина?

Моя Джил. Значи фалшът е забравен. Няма повече криене зад една лъжа или зад една дъщеря. Никакви хипотези повече.

— Да.

Тя кимва.

— Понякога си мисля, че Джил наистина умря в тази гора. Така трябваше да бъде. Изтеклото време след това бе просто назаем. Когато ме потърси полицаят онзи ден, вече знаех. През цялото време го очаквах, разбирате ли? Една част от Джил така и не си отиде от онази гора.

— Разкажете ми какво стана.

— Мислех, че знам. През всички тези години. Но изглежда и аз не научих истината. Може би Джил ме е лъгал.

— Разкажете ми онова, което знаете.

— Вие сам бяхте в лагера тогава. Познавате моя Джил.

— Да.

— Познавате и момичето. Онази Марго Грийн.

Потвърждавам.

— Джил много си падаше по нея. Той, едно бедно момче. От най-изпадналата част на Ървингтън. Господин Силвърстейн имаше програма за приемане на бедни деца в лагера. А аз работех в пералнята. Знаете това.

Знаех го.

— Много харесвах майка ви. Тя бе толкова умна. Много си приказвахме с нея. За какво ли не. За книги, за живота, за нашите разочарования. Наташа бе стар дух, както се казва. Толкова красива и така крехка. Разбирате ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Както и да е. Джил хлътна много здраво по онази Марго Грийн. Напълно разбираемо. Беше на седемнайсет. В неговите очи тя бе направо фото-модел. Така става при мъжете. Оставят се изцяло на страстта. Моят Джил не бе по-различен в това отношение. Тя разби сърцето му. Но и това се случва под път и над път. Би следвало да се поизмъчи няколко седмици и да продължи нататък. И сигурно така щеше да стане.

Тя млъква.

— А какво стана всъщност? — обаждам се аз.

— Уейн Стъйбънс.

— Какво по-точно?

— Той подшушна на Джил. Каза му, че не бива да я оставя да й се размине. Събуди мъжкаря у моя син. Убеди го, че Марго му се надсмива. Опитайте се да си представите всичко, което му е надрънкал. И след известно време — не знам точно кога — Джил повярва.

Аз правя гримаса.

— И те се наговарят да й прережат гърлото за отмъщение, така ли?

— Не. Но Марго върти опашка из целия лагер. Не може да сте забравили това, нали?

Уейн каза същото. Тя се държеше особено предизвикателно.