Харлан Коубън - Гората

Тя ми липсва.

Липсва ми по начина, по който ни липсва някой, в когото започваме да се влюбваме. Бих могъл да смекча донякъде това изявление, като кажа, че емоциите ми са пренапрегнати от всичко случило се до момента, че върху тях влияе носталгията по отминали времена, по-добри и невинни, времена когато родителите ми и моята сестра са все още живи и, нека бъда проклет, когато моята жена е все още жива и здрава, хубава и щастлива. Само че не е така.

Харесва ми да съм с Люси. Харесва ми начинът, по който се чувствам. Харесва ми да бъда с нея така, както ни се харесва присъствието на някого, в когото се влюбваме. Няма нужда от повече обяснения.

Мюз пристига. Колата й е миниатюрна. Не си падам много по колите и не знам какъв модел е нейната, но при всички случаи вони непоносимо на цигари. Тя сигурно забелязва гримасата ми, защото обяснява:

— Майка ми е заклета пушачка.

— Ъхъ.

— Живее при мен. Само временно. Докато срещне съпруг Номер пет. А дотогава ще й повтарям да не ми пуши в колата.

— А тя не ти обръща внимание.

— Не само. Мисля дори, че именно моето натякване я кара да пуши още повече. Същото прави и у дома. Прибирам се, отварям вратата и все едно ми запращат кофа пепел в лицето.

Иска ми се да кара по-бързо.

— Ще се оправиш ли до утре за съда? — пита тя.

— Сигурно.

— Съдия Пиърс иска да се срещне със страните в кабинета си.

— Имаш ли представа защо?

— Никаква.

— По кое време?

— Точно в девет сутринта.

— Ще бъда там.

— Искаш ли да те взема?

— Искам.

— Мога ли да поискам кола на компанията?

— Ние не работим за компания, а за областна прокуратура.

— Тогава, мога ли да взема кола на областта?

— Може би.

— Яко. — Тя мълчи известно време. — Съжалявам за сестра ти.

Аз не казвам нищо. Все още ми е трудно да го приема. Може би трябва да прочета окончателните резултати, потвърждаващи тази версия. Или пък вече съм прекарал две десетилетия в траур и не ми остава енергия за нови емоции. Или — което е най-вероятно — оставям емоциите на втори план засега. Още двама мъртви.

Каквото и да се е случило преди двайсет години в тази гора… може би са прави местните дечица. Онези от тях, които твърдят, че някакъв звяр ги е изял или че ги е отвлякъл таласъм. Каквато и сила да е отнела живота на Марго Грийн и Дъг Билингъм, а може би също и на Камил Коупланд, тя продължава да живее, още диша и отнема човешки живот. Може би е била приспана през последните двайсет години. Може да се е преместила в някоя друга гора, в друг щат. Но ето, че звярът се завръща и нека бъда проклет, ако го оставя и този път да се измъкне.

Жилищната част на университета Рестън е потискаща. Сградите са със старомодни тухлени фасади и наблъскани една в друга. Осветлението е недостатъчно, но аз си мисля, че това може да е за добро.

— Имаш ли нещо против да изчакаш в колата? — питам аз.

— Имам да свърша нещо на бърза ръка — отвръща Мюз. — Ей сега се връщам.

Поемам по алеята. Светлините са угасени, но ясно чувам музика. Разпознавам мелодията: „Някого“ от Бони Макий. Потискаща до полуда, тя разказва за оня, който със сигурност се скита някъде навън, за най-голямата любов, която е възможна, но ще остане неоткрита завинаги. Люси умира за подобни неща. Чукам на вратата. Няма отговор. Звъня и чукам отново. И пак нищо.

— Люси!

Мълчание.

— Люси!

Чукам по-силно. Каквото и успокоително да ми е дал докторът, действието му отслабва. Усещам как ме опъват шевовете отстрани. Имам чувството, че се мъчат да разкъсат кожата на парчета.

— Люси!

Хващам дръжката. Заключено е. Стаята има два прозореца. Опитвам се да надникна вътре. Прекалено тъмно е. Искам да ги отворя. Не става.

— Хайде, Люси, знам, че си вътре.

Зад себе си чувам шум от приближаваща кола. Мюз. Спира и се измъква навън.

— Дръж — обажда се тя.

— Какво е това?

— Ключ-майка. Взех го от охраната.

Това е тя, Мюз.

Подхвърля ми ключа и се връща в колата. Пъхам го в ключалката, почуквам още един път и превъртам. Вратата се отваря. Влизам и я затварям зад себе си.

— Не пали лампата.

— Люси.

— Защо не ме оставиш на мира, а Коуп?

МП-3 подема нова песен. Алехандро Есковедо пита каква е тази любов, която е в състояние да извади от равновесие една майка и да я прати да се лута из гъстата гора.

— Трябва да си направиш една от онези сълзливи колекции — обаждам се аз.

— Какво?

— Ами, дето ги рекламират по телевизията: представяме ви най-депресиращите песни за всички времена.