Харлан Коубън - Гората

— Повече ме притеснява ударът в главата — продължава докторът.

— Но мога да си тръгна, нали?

— Нека поспите малко, какво ще кажете? Искам да видя как ще се чувствате след това. По-добре е да пренощувате при нас.

Понечвам да споря, но си давам сметка, че няма да спечеля нищо от прибирането вкъщи. Гади ми се, боли ме, натъртен съм. Сто на сто изглеждам ужасно и само ще изплаша Кара със собствения си вид.

В гората са намерили тяло. Още не мога да асимилирам тази мисъл.

Мюз изпрати по факса предварителните резултати от аутопсията. Все още не разполагат с кой знае какво, но е много трудно да се допусне, че трупът не е на сестра ми. Лоуъл и Мюз са направили задълбочено проучване в архивите на околните полицейски управления, за да разберат дали няма и други изчезнали жени, чиито описания да пасват с това на намереното тяло. Проучванията са останали без резултат — единственото сходство е със случая на моята сестра.

До момента патологът не е стигнал до извод по отношение причината за смъртта. Това не е нещо необичайно при скелети в подобно състояние. Ако е прерязал гърлото или я е изгорил жива, най-вероятно е изобщо да не се установи причината. Върху костите не би имало следи. Сухожилията и вътрешните органи са се превърнали отдавна в пир за най-различни паразити.

Съсредоточавам вниманието си върху основния проблем — разделената срамна кост.

Жертвата е раждала.

Отново се спирам на този въпрос. Питам се дали е възможно.

При нормални условия това обстоятелство би дало надежда трупът да се окаже не на сестра ми. Но ако не е, какви изводи следва да направя? Че в течение на същия отрязък от време е било убито друго момиче, за което нищо не е известно, и то е било погребано в района, където са заровени жертвите от лагера?

Не звучи много вероятно.

Нещо не достига. Много неща не достигат.

Вземам мобилния телефон. В стаята няма обхват, но аз изваждам номера на Йорк и го набирам по градската линия.

— Има ли нещо ново? — питам.

— Знаете ли колко е часът?

Не знам. Поглеждам часовника.

— Малко след десет — казвам аз. — Та има ли нещо ново?

Той въздъхва.

— Резултатите от балистичната експертиза потвърждават онова, което ни е вече известно. С пистолета на Силвърстейн е убит Джил Перес. И макар ДНК анализите да се нуждаят от няколко седмици, първоначалният оглед показва сходство на неговата кръв с откритата в задната част на фолксвагена. Ако прибегнем до спортната терминология, можем да кажем така: гейм, сет, мач.

— Люси какво мисли по въпроса?

— Според Дилън няма голяма полза от нея. Тя е в състояние на шок. Смята, че понеже баща й не бил добре, може би си е въобразил съществуването на някаква заплаха.

— Дилън приема ли подобна версия?

— Да, разбира се. Защо не? При всички положения нашият случай е приключен. Вие как се чувствате?

— Превъзходно.

— И Дилън го простреляха един път.

— Само един?

— Добро попадение. Както и да е, той до ден-днешен показва белега на всяка срещната жена. Възбуждало ги, както разправя. Не забравяйте това.

— Наръчник по сваляне на Дилън. Благодаря.

— Познайте какво им казва, след като видят белега.

— Ей, малката, и не искаш ли да ти покажи пищова?

— Браво, как се сетихте?

— Люси накъде тръгна, след като се разделихте?

— Закарахме я у тях в градчето.

— Добре, благодаря.

Прекъсвам и набирам номера на Люси. Обажда ми се телефонният секретар. Оставям съобщение. След това звъня на Мюз по мобилния.

— Къде си? — питам.

— На път за вкъщи, защо?

— Мислех си, че няма да е зле да ако отскочиш до Рестън и да разпиташ Люси.

— Вече ходих.

— И?

— Не ми отвори. Но вътре светеше. Там беше.

— Дали е добре?

— Откъде да знам?

Това не ми харесва. Баща й загина, а тя е сама в жилището си.

— На какво разстояние си от болницата?

— Четвърт час.

— Какво ще кажеш да минеш и да ме вземеш?

— Разрешиха ли ти?

— Че кой ще ме спре? Само за малко.

— Да разбирам ли, че моят шеф иска от мен да го откарам до дома на приятелката му?

— Не. Аз, областният прокурор, те моля да ме закараш в дома на основен свидетел при неотдавнашен случай на убийство.

— И в единия случай, и в другия — отвръща Мюз — смятай, че съм почти пристигнала.

Никой не прави опит да ми попречи на излизане от болницата.

Не се чувствам добре, но знам и по-лошо. Притеснявам се за Люси и се убеждавам с все по-голяма увереност, че става дума за нещо повече от обикновено притеснение.