Харлан Коубън - Гората

— Той ги превръща в съучастници.

— Да.

— И какво правят по-нататък?

— Просто се крият. Повече от едно денонощие. Двете с вашата майка полудяхме от страх. Мъжът ми бе у дома в Ървингтън. Вашият баща беше в лагера. Но той участваше в издирването. Бях заедно с майка ви, когато телефонът иззвъня. Джил знаеше номера на монетния автомат в дъното на кухнята. Звъня три пъти по ред, но всеки път затваряше, дочул чужд глас. И тогава, повече от денонощие след изчезването им, слушалката вдигнах аз.

— И Джил ви разказа какво е станало.

— Точно така.

— Казахте ли на мама?

Тя кимва. Започвам да разбирам.

— Говорихте ли с Уейн Стъйбънс?

— Не се наложи. Той сам потърси майка ви.

— Какво й каза?

— Нищо заплашително. Но й изяснил картината. Осигурил си бе алиби за тази нощ. И знаете ли, ние бяхме вече наясно.

— С кое?

— Братът на Джил, моят Едуард, лежеше в затвора. Самият Джил имаше малко петно в досието си — откраднали кола с неколцина приятели. Вашето семейство бе бедно, моето — също. Работата бе доста оплескана. Полицията щеше да се заинтересува защо сестра ви е подмамила Марго Грийн в гората. Уейн си беше опекъл баницата. Той бе богат я обаятелен. Лесно щеше да си осигури най-качествена защита. Вие сам сте прокурор, господин Коупланд. Вие кажете: ако Джил и Камил се бяха появили на сцената, кой би им повярвал?

Затварям очи.

— И вие ги посъветвахте да си останат скрити.

— Да.

— Кой подхвърли напоените с кръв дрехи?

— Аз. Срещнах се с Джил. Той още се криеше в гората.

— Видяхте ли сестра ми?

— Не. Той ми даде дрехите. Нарани се. Притисна дрехата към раната. Казах му да остане в гората, докато измислим какво да правим. Двете с майка ви се мъчихме да извъртим нещата така, че полицията сама да се добере до истината. Но нищо не можахме да направим. Дните си минаваха. От друга страна, аз знаех как би постъпила полицията: дори да ни повярват, Джил си остава съучастник. Също и Камил.

Аз съзирам още нещо.

— Вие имахте и сакат син, нали?

— Да.

— И ви трябваха пари за неговото лечение. А може би и за Гленда. Да й осигурите по-добро образование. — Очите ми срещат нейните. — Кога научихте, че може да приберете сериозна сума по съдебен ред?

— Това не влизаше първоначално в плановете ни. Случи се по-късно, когато господин Билингъм вдигна вой до небесата заради това, че господин Силвърстейн не бил осигурил охрана на детето му.

— И вие видяхте в това една добра възможност.

Тя се размърдва в стола си.

— Господин Силвърстейн би следвало наистина да осигури по-сериозен контрол. Тогава те не биха отишли в онази гора. Не може да се каже, че поведението му е безукорно в това отношение. Но вие сте прав. Да, аз видях една добра възможност. Също и вашата майка.

Главата ми се завърта шеметно. Правя усилие да я спра и да осъзная тази нова действителност.

— Да не искате да кажете, че… — Млъквам. — Да не искате да кажете, че моите родители са знаели? Знаели са, че сестра ми е жива?

— Не родителите ви — казва тя.

И аз усещам ледена длан да обхваща сърцето ми.

— О, не…

Тя мълчи.

— Тя не каза на баща ми, така ли?

— Да.

— И защо?

— Защото го мразеше.

Аз застивам на място. Спомням си караниците, горчивината, тягостната атмосфера.

— Чак дотам?

— Кое?

— Да мразиш някого е едно — казвам аз. — Но вие твърдите, че тя е мразила баща ми до степен да го остави с убеждението, че невредимата му дъщеря е мъртва.

Тя не отговаря.

— Попитах ви нещо, госпожо Перес.

— Не знам отговора. Съжалявам.

— Вие споделихте ли с господин Перес?

— Да.

— А тя не казва на баща ми.

Мълчание.

— Той непрекъснато бродеше из гората, за да я търси. Преди три месеца ми каза от смъртното си легло, че иска да продължа с търсенето. Чак толкова ли го е мразела, госпожо Перес?

— Нямам представа — отвръща тя.

Истината започва да прониква до съзнанието ми подобно на дъждовни капки. Едри и тежки.

— Тя е изчаквала благоприятен момент, така ли?

Госпожа Перес не отговаря.

— Укрива сестра ми. Не казва никому нищо — нито дори на… нито дори на мен. Изчаква, докато се уреди въпросът с обезщетението. Това е нейният план. И когато това се случва, тя бяга. Взема достатъчно пари и бяга заедно със сестра ми.

— Такъв беше… такъв беше планът й. Да.

Аз трудно произнасям следващия въпрос.

— А защо не взе и мен?

Госпожа Перес ме гледа безизразно. Обмислям въпроса. Защо наистина? И тогава си давам сметка: ако ме бе взела, баща ми не би оставил нещата така. Щеше да хване чичо Саш и дружките му от КГБ. Нея самата би оставил на мира. Сигурно и сам я е бил вече разлюбил. Сестра ми също не създава проблеми — така и така я мисли за загинала. Но мама е абсолютно убедена, че той няма да се откаже никога от мен. Спомням си казаното от чичо Саш по повод завръщането й в Русия. И двете ли са там? И двете ли са там сега, в тази минута? Възможно ли е това?