Харлан Коубън - Гората

— Синът ви ще прекара в затвора пет, най-много шест години. Каквото ще прави там и след като излезе оттам — то ще очертае облика на неговия живот.

Е. Дж. Дженрът вдига плика.

— Не знам какво да правя с това.

Нищо не казвам.

— Човек е готов на всичко, за да защити детето си. Това е навярно моето оправдание. Същото като на вашия баща.

— На моя баща?

— Той е бил от КГБ. Не знаехте ли?

— Нямам време за глупости.

— Това е неговата съкратена биография. Хората ми се погрижиха за превод на английски.

— Не желая да я виждам.

— Мисля, че трябва, господин Коупланд. — Той ми подава плика. Аз не го вземам. — Ако искате да разберете докъде може да стигне един баща, за да осигури по-добър живот на своите деца, трябва да прочетете това. Може би тогава ще ме разберете по-добре.

— Нямам желание да ви разбирам.

Дженрът просто държи плика пред мен. Най-накрая аз го поемам. Той се отдалечава, без дума повече.

Прибирам се в кабинета си и затварям вратата. Сядам зад бюрото и отварям плика. Чета първата страница. Нищо изненадващо. Прочитам втората и макар да си мисля, че нищо не е в състояние да ме нарани допълнително, имам усещането, че гърдите ми се разкъсват на парчета. Мюз влиза, без да чука.

— Скелетът, дето го намериха край лагера — съобщава тя, — не е на сестра ти.

Нямам сили да отговоря.

— Доктор О’Нийл е открила нещо, дето му викат подезична кост. Мисля, че се намира в гърлото. Прилича на подкова. Както и да е, счупена била на две. Което означава, че жертвата е била най-вероятно удушена с ръце. Само че тази кост не е така крехка при млади хора — повече наподобява хрущял. И така, О’Нийл провежда допълнителни рентгенови изследвания. С две думи, скелетът е на четирийсет или дори на петдесетгодишна жена.

Нищо не казвам. Вперил съм поглед в листа пред себе си.

— Не схващаш ли? Не е сестра ти.

Затварям очи. Толкова ми е тежко.

— Коуп.

— Знам — мълвя аз.

— Какво знаеш?

— Не е сестра ми — отвръщам аз. — Майка ми е.

Саш не се изненадва от посещението ми.

— Ти си знаел, нали?

Той говори по телефона. Прикрива микрофона с длан.

— Сядай, Павел.

— Попитах те нещо.

Той довършва разговора и оставя слушалката на място. После забелязва плика в ръката ми. Какво е това?

— Резюме на бащиното ми професионално минало.

Раменете на Саш увисват.

— Не можеш да вярваш на всичко — казва той, но веднага личи: това са празни думи, казани все едно от автомат.

— На втора страница — продължавам аз, като се мъча да овладея треперенето на гласа си — са описани делата му.

Саш ме гледа безмълвно.

— Той е издал баба и дядо, нали? Той е доносникът. Собственият ми баща.

Саш продължава да мълчи.

— Кажи ми, по дяволите!

— Ти продължаваш да не разбираш нищо.

— Моят баща ли предаде баба и дядо? Да или не?

— Да.

Млъквам.

— Баща ти бе обвинен в немарливост по време на несполучливо раждане. Дали е било така или не, аз не знам. Пък и няма никакво значение. Властите искаха главата му. Разправял съм ти за начините за оказване на натиск, с които разполагаха. Щяха да съсипят цялото ви семейство.

— Значи е продал баба и дядо, за да отърве собствената си кожа, така ли?

— Тях щяха да ги пипнат рано или късно. Но по принцип си прав: да, Владимир предпочете да спаси собствените си деца, като заплати това с живота на тъста и тъщата си. Но не знаеше, че нещата ще загрубеят чак толкова. Смяташе, че ще има малко шумотевица, малко сплашване, малко демонстрация на сила и толкова. Очакваше да задържат дядо ти най-много няколко седмици. А в замяна — семейството ви получава възможност за ново начало. Баща ти щеше да осигури условия за по-добър живот на своите деца и на децата на своите деца. Нима не го разбираш?

— Не, съжалявам, но не го разбирам.

— Това е така, защото си богат и безгрижен.

— Не ми пробутвай тези глупости, Саш. Човек не може току-така да предава близките си. Ти поне би следвало да го знаеш. Преживял си ленинградската блокада. Хората там не се предаваха. Каквото и да правеха нацистите, ленинградчани търпят и накрая побеждават с гордо вдигнати чела.

— Да не мислиш, че за това се иска много акъл? — озъбва се той. Ръцете му се свиват в юмруци. — Господи, колко си наивен! Брат ми и сестра ми умряха от глад. Можеш ли да разбереш такова нещо? Ако се бяхме предали, ако им бяхме отстъпили тоя шибан град, Гаврил и Альона щяха да са живи сега. А Германия щеше пак да си падне в крайна сметка. Но моите брат и сестра щяха да живеят, да дочакат деца и внуци, да остареят. А вместо това… Той се извръща.