Харлан Коубън - Гората

— Зависи — отвръщам аз.

— От какво?

— От онова, което е станало със сестра ми.

Чакам.

Чувам последните думи на баща си: „Знаеше ли?“. Бих помислил, че ме обвинява за нещо, че е прочел вина, изписана върху лицето ми. Но не е това. Дали съм знаел за истинската съдба на сестра си? Дали съм знаел какво е извършил? Дали съм знаел, че е убил собствената ми майка и я е заровил в гората?

— Какво стана със сестра ми, Саш?

— Точно нея имам предвид, когато казвам, че не е толкова просто.

Аз чакам.

— Трябва да разбереш. Баща ти така и не бе уверен докрай. Добра се до някои неща, но единственото, което знаеше със сигурност, бе намерението на майка ти да избяга заедно с теб и парите.

— И?

— И ме помоли за помощ. Поиска да се запозная с онова, което бе успял да установи. Помоли ме да открия сестра ти.

Аз го поглеждам в очакване.

— И ти откри ли я?

— Положих много усилия. — Той пристъпва към мен. — А когато свърших, казах на баща ти, че не е разбрал правилно.

— Кое?

— Казах на баща ти, че твоята сестра е загинала през онази нощ в гората.

Аз съм объркан.

— А така ли е станало?

— Не, Павел. Тя не е умряла тогава.

Усещам сърцето си да се блъска в гръдния кош.

— Ти си го излъгал. Не си искал да я намери.

Той мълчи.

— А сега? Къде е тя сега?

— Сестра ти разбра за стореното от вашия баща. Нищо не можеше да направи, естествено. Нищо не можеше да се докаже. Пък и все още оставаше открит въпросът защо се е крила до този момент. Беше я страх от баща ви. Как би могла да се изправи пред мъжа, убил собствената й майка?

Спомням си за семейство Перес, обвиненията в измама и всичко останало. Същото би било и със сестра ми. Даже преди включването на татко в уравнението за нея би било достатъчно трудно да се прибере у дома.

Нова надежда изпълва сърцето ми.

— Но ти я намери?

— Да.

— И?

— И й дадох пари.

— Помогна й да се скрие от него.

Той не отговаря. А и не е нужно.

— Къде е сега?

— Загубих следите й преди години. Трябва да я разбереш — тя не искаше да ти причини болка. Обмисляше възможността да те отведе със себе си. Но това не бе разумно. Знаеше колко много обичаш баща си. А по-късно, когато ти вече бе станал обществено значима фигура, тя си даде сметка за това какви неприятности, какъв позор би донесло евентуалното й появяване. Осъществи ли го, с теб е свършено, защото всички стари сенки щяха да се завърнат и да те връхлетят.

— Това и сега е така.

— Да. Известно ни е. Той каза „ни е“.

— И така, къде е Камил?

— Тя е тук, Павел.

Сякаш попадам във вакуум. Не мога да дишам. Разтърсвам яростно глава.

— Трябваше ми известно време, за да я открия след толкова години — казва Саш. — Но го направих. Влязохме във връзка. Тя не знаеше за смъртта на баща ви. От мен научи. И това, естествено, промени изцяло нещата.

— Чакай малко. Ти… — Гласът ми секва. — Ти си разговарял с Камил?

— Да, Павел.

— Нищо не разбирам.

— Когато влезе преди малко, на телефона беше тя.

Тялото ми се смръзва.

— Отседнала е в хотел през две пресечки оттук. Казах й да дойде. — Той хвърля поглед към асансьора. — Това е тя.

Качва се.

Бавно извръщам поглед и следя цифрите върху светещото табло. Чувам звън. Правя крачка натам. Не мога да повярвам. Сигурно е пореден мръсен номер. Надеждата отново ми се подиграва.

Асансьорът спира. Чувам как вратите започват да се отварят. Не се плъзгат безшумно, а с неохота, сякаш не желаят да пропуснат своя пътник. Замръзвам на мястото си. Сърцето ми ще се пръсне всеки миг. Не отделям очи от тези врати, от този процеп.

И тогава, двайсет години след като изчезва в онази гора, моята сестра Камил отново се появява в живота ми.

На Люси не й се иска да ме пусне на това пътуване.

— Най-после всичко свърши — казва ми тя тъкмо преди да тръгна за летището.

— Чувал съм го и преди — парирам я аз.

— Няма защо да се срещаш отново с него, Коуп.

— Има. Трябват ми някои окончателни отговори.

Люси затваря очи.

— Какво има?

— Всичко е толкова крехко — казва тя.

— Разбирам това.

— Страх ме е да не разместиш отново пластовете из основи.

И това мога да разбера, но съм длъжен да го направя.

Час по-късно гледам през прозореца на самолета. Животът започва да прилича на нормален на фона на изтеклия месец. Процесът срещу Дженрът и Маранц претърпя няколко удивителни обрата, преди да стигне до своя почти славен финал. Двете семейства не се предадоха лесно. Продължиха да упражняват натиск върху съдия Арнълд Пиърс с помощта на само на тях известни средства и най-накрая той поддаде. Изключи от доказателствата онова ОУП с мотивировката, че сме го представили прекалено късно. Лошо ни се пишеше, но журито разгада цялата игра — което се случва нерядко — и гласува „виновни“. Разбира се, Флеър и Морт обжалват в момента.