Харлан Коубън - Гората

Такава е любовта, нали?

Люси е забавна и смешна, и топла, и умна, и красива. И ме завладява целия в най-прекрасния смисъл на тази дума. Сякаш сме съгласни по всички въпроси. Без тези, свързани с настоящото пътуване.

Разбирам страховете й. Прекрасно знам колко крехко е всичко около нас. Но и не може да се живее вечно върху този трошлив лед. И ето ме отново в оня затвор на Вирджиния — очаквам да науча някои последни истини.

Влиза Уейн Стъйбънс. Намираме се в същата стая, както при предишното свиждане. Той сяда на същото място.

— Боже-боже — обръща се той към мен, — много делово момче се оказа ти, Коуп.

— Ти ги уби — казвам аз. — Въпреки всички приказки, ти си гадният убиец, който е отговорен за смъртта им.

Уейн се усмихва.

— Ти си го замислил отначало докрай, нали?

— Слуша ли ни някой?

— Не.

Той вдига нагоре изпъната дясна длан.

— Даваш ли честна дума?

— Имаш я — отвръщам аз.

— Ами тогава — да, защо да го крия. Аз го направих. Аз замислих убийствата.

Ясно. И той стига до извода, че трябва да се изправи лице в лице с миналото.

— И си го направил така, както разправя госпожа Перес. Заклал си Марго. После Джил, а Камил и Дъг избягват. Ти ги гониш. Застигаш Дъг. Убиваш и него.

Той вдига показалец.

— Не си направих добре сметката тогава, ще знаеш. Оплетох конците с оная Марго. Трябваше да е последна, понеже така и така беше вързана. Но шията й бе толкова открита, така уязвима… Не можах да се сдържа.

— Има някои неща, които първоначално не можах да разбера — казвам аз. — Но сега мисля, че са ми ясни.

— Цял съм в слух.

— Тези записки, които детективите пробутаха на Люси…

— Ъхъ.

— Питах се кой би могъл да ни види в онази гора, но Люси отгатна верния отговор. Само един човек би могъл да знае за нас: убиецът. Ти, Уейн.

Той разперва ръце.

— Скромността не ми дава да кажа повече по въпроса.

— Ти си разказал на ония от НДКТ. Ти си източникът.

— Скромност, Коуп. Отново се позовавам на нея. Явно се забавлява.

— Как накара Айра да ти помогне?

— Милият чичо Айра. Откаченото хипи. Той не помогна кой знае колко. Исках само да го махна от пътя си. Виждаш ли, Коуп — това сигурно ще те порази, но Айра продаваше наркотици. Разполагах със снимки и доказателства. Ако това се разчуеше, скъпоценният му лагер отиваше на кино. А и той също.

Усмихва се по-широко.

— И когато двамата с Джил започваме да ровим в миналото — обаждам се аз, — той се уплашва. Както сам каза, той си е откачалка от едно време, а сега — далеч по-голяма. Съзнанието му е размътено от параноя. Ти си в затвора, но аз и Джил можем да му навлечем голяма беля. И Айра изпада в паника. Затваря устата на Джил и прави опит да стори същото с моята.

Уейн отново ме дарява с усмивка. Но в нея се долавя нещо различно.

— Какво има, Уейн?

Той не отговаря. Само се хили. Това не ми харесва. Повтарям наум току-що казаното. Продължава да не ми харесва.

Уейн не спира да се усмихва.

— Какво има? — питам аз.

— Пропускаш нещо, Коуп. Изчаквам.

— Не само Айра ми помогна.

— Знам — отвръщам аз. — Джил също. Той е завързал Марго. А и сестра ми донякъде. Тя подмамва Марго в гората.

Уейн примижава и ми показва палец и показалец на сантиметър един от друг.

— Изпускаш едно мъ-ъ-ничко нещо — повтаря той. — Една мъ-ъ-ничка тайна, която съм пазил през цялото време.

Затаявам дъх. Той само се хили. Нарушавам тишината:

— Каква е тя?

Уейн се накланя към мен и прошепва:

— Ти, Коуп.

Загубвам дар слово.

— Пропускаш собствената си роля във всичко това.

— Не я забравям — едва успявам да промълвя аз. — Напуснах поста си.

— Да, това е така. А ако не беше го направил?

— Щях да ти попреча.

— Да — процежда Уейн. — Точно така.

Очаквам да чуя още. Но той мълчи.

— Това ли искаше да чуеш, Уейн? Че се чувствам отчасти виновен?

— Не. Не е толкова просто.

— Какво тогава?

Той поклаща глава.

— Не разбираш.

— Какво има за разбиране?

— Помисли сам, Коуп. Вярно е, че напусна поста си. Но, както ти сам каза, планът бе изцяло мой.

Той свива длани пред устата си и гласът му преминава в шепот:

— Кажи ми следното: откъде бих могъл да знам, че няма да си на своя пост в онази нощ?

Двамата с Люси караме към гората.

Вече разполагам с разрешение от шериф Лоуъл, така че охраната, същият дебелак, за когото ме предупреждава Мюз, само маха с ръка да минаваме. Оставяме колата на паркинга. Чувството е малко особено — нито Люси, нито аз сме идвали тук през последните две десетилетия. Този жилищен комплекс липсваше тогава, естествено. Но въпреки това, независимо от изтеклото време, веднага познаваме мястото.