Робърт Джордан - Преродения дракон

— Още не мога да повярвам, че Перин е тук, в Тийр — говореше Нинив. — Сигурна ли си, че е добре?

Мат поклати глава. Той лично напълно допускаше Перин да се е оказал снощи в Сърцето на камъка — ковачът винаги проявяваше повече смелост, отколкото здрав разум.

— Добре беше, когато го оставих. — Гласът на Моарейн прозвуча ведро. — Дали все още е, не знам. Неговата… спътничка е в сериозна опасност и той, изглежда, също е попаднал в нея.

— Неговата спътничка? — възкликна рязко Егвийн. — Каква спътничка? Коя е спътничката на Перин?

— Каква опасност? — настоя Нинив.

— Нищо, което да ви засяга — отвърна спокойно Айез Седай. — Ще ида да се погрижа за нея, доколкото мога. След малко. Забавих се само за да ви покажа това, което намерих сред тер-ангреалите и другите неща, свързани със Силата, които Върховните лордове са съхранявали през годините. — Тя извади нещо от кесията си и го постави на масата пред себе си. Беше диск с размерите на човешка длан, сякаш направен от две слепени сълзи, едната черна като катран, другата — бяла като сняг.

Мат като че ли си спомни, че е виждал други такива дискове. Древни като този, но счупени, докато този беше цял. Беше виждал три — не цели, а на парчета. Но това не бе възможно; помнеше много добре, че са направени от куендияр, несъкрушим от никаква сила, дори от Единствената сила.

— Един от седемте печата, които Луз Терин Родоубиеца и Стоте етаири са поставили върху затвора на Тъмния, когато са го запечатали отново — промълви Елейн.

— По-точно — обърна се Моарейн към нея — средоточие към един от печатите. Но по същество си права. По времето на Разрушението на света те били пръснати и скрити за сигурност, а след Тролокските войни наистина били изгубени. — Тя изсумтя. — Започнах да говоря като Верин.

Егвийн поклати глава.

— Предполагам, че трябваше да го очакваме. Ранд се изправи срещу Баал-замон два пъти и и двата пъти се намери поне един печат.

— Но този път не е счупен — каза Нинив. — За първи път печатът не е счупен. Ако това сега изобщо има значение.

— Мислиш ли, че няма? — Гласът на Моарейн прозвуча застрашително спокойно и трите по-млади жени я изгледаха навъсени.

Мат завъртя очи. Пустите му жени продължаваха да си бъбрят за незначителни неща. Не че много държеше да стърчи и на двайсет крачки от този диск след като вече знаеше какво е, въпреки стойността на куендияр, но…

— Може ли да… — обади се той.

И трите се извърнаха и го изгледаха така, сякаш ги беше прекъснал на нещо много важно. „Огън да ме изгори! Измъкваш ги от затворническа килия в най-тъмната тъмница, спасяваш ги поне половин дузина пъти преди да си отиде нощта, а те гледат сърдито като някакви проклети Айез Седай! Добре де, те и тогава не ми благодариха, нали? Ще си помисли човек, че съм си пъхал носа където не ми е работа, вместо да пазя някой проклет Бранител да не прониже с меча си някоя от тях.“

— Ако не възразявате, мога ли да ви задам един въпрос? Всички заговорихте за тия айезседайски… работи, а никоя не се погрижи да ми обясни нищо. Нищичко.

— Мат… — почна топло Нинив и подръпна плитката си, но Моарейн я прекъсна с тон, чието спокойствие бе на ръба на раздразнението:

— Какво точно би искал да научиш?

— Искам да науча как е възможно всичко това. — Искаше му се да говори спокойно, но въпреки усилието му гласът му ставаше все по-напрегнат. — Тийрският камък е паднал! Пророчествата твърдяха, че това няма да стане, докато не дойде Народът на Дракона. Значи ли това, че ние сме проклетият Народ на Дракона? Вие, моя милост, Лан и няколко стотици проклети айилци? — Беше видял Стражника през нощта; трудно му беше да определи дали Лан, или айилците са по-смъртно опасни. Руарк се изправи и го погледна и той припряно добави: — Ъъ, извинявай, Руарк. Грешка на езика.

— Може би — отвърна замислено Моарейн. — Аз дойдох, за ла спра Бе-лаал да убие Ранд. Не очаквах да видя падането на Тийрския камък. Може би сме. Пророчествата се изпълняват така, както са изречени, а не както ние смятаме, че трябва да стане.

„Бе-лаал.“ Мат потръпна. Беше чул това име снощи и никак не му хареса дори сега, денем. Ако знаеше, че един от Отстъпниците се е измъкнал на свобода — и при това е в Камъка, — никога нямаше дори да се приближи до крепостта. Хвърли поглед към Егвийн, към Нинив и към Елейн. „Добре де, така или иначе се вмъкнах тук като проклета мишка, без да блъскам хората наляво-надясно!“ Сандар беше изчезнал още щом изгря слънцето. Да каже всичко на Мама Гуенна, така разправяше, но Мат си помисли, че е за да избегне погледите на трите млади жени, които го гледаха така, сякаш още не са решили какво да правят с него.