Робърт Джордан - Преродения дракон

— Унищожен си! — изрева Ранд, Каландор се завъртя в ръцете му. Светлината му разсече мрака, разкъса стоманено-черните нишки около Баал-замон и Баал-замон се загърчи. Сякаш бяха двама, и единият се смали, а другият в същото време нарасна. — Свършен си! — Ранд заби блестящия меч в гърдите на Баал-замон.

Баал-замон изкрещя и пламъците на лицето му светнаха диво.

— Глупак! — изхриптя той. — Великият властелин на Мрака никога няма да бъде победен!

Ранд измъкна Каландор. Баал-замон падна, а сянката около него се стопи.

И изведнъж Ранд се озова в друго Сърце на камъка, обкръжен от все още цели колони, сред сражаващи се мъже, които крещяха и умираха, забулени мъже и мъже с ризници и шлемове. Моарейн все още лежеше неподвижна. А в нозете на Ранд лежеше тялото на мъж, проснат по гръб, с дупка, прогорена в гърдите му. Можеше да мине за красив мъж на средна възраст, само дето на мястото на очите и устата му зееха ями, от които струеше черен дим.

„Сразих го — помисли си той. — Убих Баал-замон, убих самия Шайтан! Спечелих Последната битка! О Светлина небесна, АЗ НАИСТИНА съм Прероденият Дракон! Рушителят на държави, Рушителят на Света. Не! Ще сложа КРАЙ на разрушението, край на убийствата! Ще НАПРАВЯ така, че да се свърши!“

И вдигна Каландор над главата си. Сребриста мълния проблесна от върха на меча и назъбеният й връх се заби във високия купол.

— Спри! — изрева той. Битката спря и всички го зяпнаха в почуда. — Аз съм Ранд ал-Тор! — извика той и гласът му прокънтя, — Аз съм Прероденият Дракон! — Каландор грейна в десницата му.

Забулените мъже и мъжете с шлемове коленичиха пред него и завикаха:

— Драконът се прероди! Драконът се прероди!

Из целия Тийр хората започнаха да се събуждат с изгрева на слънцето, говорейки за сънищата, които ги бяха споходили сънища за Дракона, сражавал се с Баал-замон в Сърцето на камъка — а когато очите им се вдигнаха към величавата твърдина, видяха знаме, веещо се на най-високата й точка. През бяло поле летеше гъвкавото очертание на огромна змия с люспи от пурпур и злато, но със златна лъвска грива и четири крака, всеки увенчан с по пет златни нокътя. От Камъка излизаха мъже, зашеметени и изплашени, и шепнеха какво се е случило през нощта. Мъже и жени се стълпиха по улиците, плачеха и прогласяваха сбъдването на Пророчеството.

— Драконът — викаха всички. — Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор!

Мат се вслуша в хора, оттекващ на вълни откъм градските улици, и поклати глава. „Какво пък, може и да е.“ Той самият едва беше отървал боя, като се счепка за това дали Ранд наистина е тук.

Всички в Камъка, изглежда бяха съгласни с онези долу, а и да не бяха, не го показваха. След отминалата нощ беше мернал Ранд само веднъж, с Каландор в ръка, заобиколен от дузина забулени айилци и следван от тумба тайренци — оцелели Бранители на Камъка и Върховни лордове. Върховните лордове поне смятаха, че Ранд ще има нужда от тяхната помощ, за да властва над света; айилците обаче държаха всички настрана с острите си погледи и дори с копията, ако се наложеше. Те със сигурност смятаха, че Ранд е Драконът, въпреки че го наричаха „Оня що иде със Зората“. В Камъка имаше поне двеста айилци. Бяха загубили една трета от хората си в битката, но бяха избили и пленили десет пъти повече Бранители.

Мат извърна очи от амбразурата и погледна Руарк, който стоеше в другия край на стаята до една висока стойка с резбовани лъскави колелета от бяло дърво с тъмни шарки. Стойката бе пълна с рафтове, а на всеки рафт лежеше по една дебела книга, обшита в злато, с корици, украсени с искрящи скъпоценни камъни. Айилецът беше разтворил една от книгите и я четеше. „Книги — помисли си Мат. — Кой би помислил, че айилците ще ти четат книги? Кой изобщо би допуснал, че един проклет айилец може да чете?“

Руарк го стрелна със студените си сини очи и Мат бързо извърна поглед, та айилецът да не може да разчете мислите по лицето му. „Поне не е забулен проклетникът, слава на Светлината! Огън да ме гори, онази Авиенда едва не ми отряза главата, когато я попитах може ли да танцува без копия.“ Дума да няма — бяха хубави и доста дружелюбни, но все не можеше да си уреди да поговори с една, без край нея да е друга. Мъжете Айил, изглежда, смятаха усилията му да се усамоти с някоя от тях за смешни, както впрочем и Баин и Чиад, „Жените са странни, но пред айилките и най-странните изглеждат нормални!“

Огромната маса по средата на стаята, цялата в резба и позлата, беше предназначена за събранията на Върховните лордове. Моарейн седеше в един от подобните на тронове столове, с тийрския герб на Полумесеца, врязан на високия гръб с позлата и излъскан като перлена раковина. Егвийн, Нинив и Елейн седяха до нея.