Робърт Джордан - Преродения дракон

Мърдраали и тролоци скочиха отгоре му от празния въздух, огромни зверски туловища и безоки лица, изкривени от яростна жажда да убиват, стотица по стотица, хиляди задръстиха коридора пред него и зад него, размахали мечове като коси и остриета от черна като нощта стомана, жадуващи да пролеят кръвта му. Без да разбере как, той ги превърна на пара, която се раздвои пред него… и изчезна. Въздухът около него изведнъж се превърна в давещи сажди, задръсти ноздрите му, задави го, но той наново го превърни в свеж въздух, в хладна мъглица. Пламъци заскачаха от пода в нозете му, бликнаха от стените, от тавана, яростни изригвания, поглъщащи гоблени и килими, сриващи маси и скринове на пепел, светилниците се превърнаха в разтопени капки горящо злато; той премаза пламъците с едно махване на меча, втвърди ги в студен червен блясък по скалата.

Камъните около него изчезнаха като мъгла; самият Камък изчезна. Реалността потръпна; усети я как се разнищва; усети как самият той се разнищва. Избутай беше в някакво друго място, където не съществуваше нищо. Стори му се, че всеки миг ще се стопи от прилива на Единствената сила, течаща през него, че пороят, който някак си бе насочил, за да затвори зева, отворил се около него, задържайки се на ръба на реалността, ще го отнесе. Камъкът отново се втвърди.

Не беше способен дори да се опита да си представи какво бе направил. Единствената сила завилня вътре в него, докато той почти се забрави, докато почти престана да бъде, докато това, което беше, почти престана да съществува. Рехавата му стабилност се разлюля. От двете му страни зейна бездънен пропад. Остана само танцът върху острието на бръснача, като несигурно убежище. Каландор заблестя в юмрука му, сякаш понесъл на върха си слънцето. Смътно в самия него, примигваща като пламък на свещ, духана от вятър, остана сигурността, че докато държи Каландор, може да направи каквото поиска. Всичко.

И се затича по коридори, които нямаха край. Танцуваше по ръба на бръснача и гонеше онзи, който щеше да го съсече, онзи, когото той трябваше да съсече. Не можеше да има друг край този път. Този път един от тях трябваше да умре! Ясно бе, че и Баал-замон също разбира това. Все бягаше и бягаше, все беше някъде напред, невидим, тъй че само шумът от стъпките му да привлече Ранд, но и докато бягаше, обръщаше този Тийрски камък, който не беше никакъв Тийрски камък, срещу Ранд, а Ранд се съпротивляваше с инстинкт, с догадка и по волята на случая, бореше се и тичаше по острия ръб на бръснача, в съвършено равновесие със Силата и с оръжието, които щяха да го унищожат, ако дори само залитнеше.

Вода изпълни коридорите отдолу догоре, гъста и черна като от морско дъно, задави го, остави го без дъх. Той наново я превърна във въздух, незнайно как, и продължи да тича, и отведнъж въздухът доби тежест, като огромна планина, притисна го от всички страни. В мига преди тежестта да го срине и да го стрие на нищо, той подбра потоци от прилива на Силата, вилнеещи през него — не знаеше как, нито кои, нито защо; беше твърде бързо, за да го помисли и разбере — и натискът изчезна. Преследваше Баал-замон, а самият въздух изведнъж стана на скална твърд, която го прикова, после на разтопен камък, а след това се превърна в нищо, издуло дробовете му. Земята под ботушите му се притегли към него, сякаш тялото му натежа хиляда пъти, после всичката тежест изчезна, само една крачка… и той увисна във въздуха. Невидими търбуси зейнаха да изтръгнат ума от тялото му, да откъснат душата му. Прескачаше всеки капан и продължаваше да тича; каквото Баал-замон изкривеше, за да го унищожи, той изправяше, без да разбира как. Смътно осъзна, че по някакъв начин възвръща нещата в естественото им равновесие, принуждава ги да се подредят отново със собствения си танц по този невъзможен ръб между съществуванието и нищото, но това осъзнаване бе някак далечно. Цялото му съзнание се съсредоточаваше в гонитбата, в лова, в смъртта, с която всичко това трябваше да се свърши.

А после отново се озова в Сърцето на камъка, промъкнал се през зейналите руини на доскорошната стена. Някои от колоните сега висяха или стърчаха като скършени зъби. Баал-замон заотстъпва от него, с пламтящи очи, загърнат в сенки. Черни жилки като стоманена тел изтичаха от Баал-замон в тъмнината, надвиснала около него, стапяха се в невъобразими висини и далечини на същата тая чернота.

— Няма да се свърша! — изкрещя Баал-замон. Устата му беше пламък; крясъкът му отекна сред порутените колони. — Никой не може да ме победи! — Част от чернотата, която го обгръщаше, потече в дланите му, заформи се в кълбо, толкова тъмно, че сякаш щеше да погълне дори блясъка на Каландор. Внезапен триумф блесна в огньовете на Очите му.