Робърт Джордан - Преродения дракон

Заметнала и овързала примката около Черната сестра, Егвийн насочи вниманието си към вратата на килията. Нетърпеливо пусна струята на Земя към желязната ключалка. Тя се разпадна на черен прах и се превърна в облаче мъгла още преди да е докоснала пода. Егвийн отвори вратата и не се изненада, когато видя, че килията е празна. Само факлата припукваше на стената.

„Но Амико е вързана и вратата е отворена.“

Замисли се за миг какво да направи. После пристъпи да излезе от съня…

… и се събуди с всичките подутини, болката и жаждата, опряла гръб в студения камък на стената, зяпнала в плътно затворената врата на килията. „Разбира се. Това, което се случва там на живите същества, е истинско, щом се събудят. Но това, което съм причинила на камък, желязо или дърво, няма никакво въздействие върху будния свят.“

Нинив и Елейн все още стояха коленичили до нея.

— Онази, която е отвън — каза Нинив, — изпищя преди няколко мига, но нищо друго не се случи. Намери ли някакъв изход?

— Би трябвало да можем да излезем — отвърна Егвийн. — Помогнете ми да се изправя и ще счупя ключалката. Амико не може да ни попречи. Писъкът беше неин.

Елейн поклати глава.

— Опитвам се да прегърна сайдар още откакто заспа. Сега е малко по-различно, но все още съм отрязана.

Егвийн оформи празнотата в себе си и се превърна в розова пъпка, отваряща се за сайдар. Невидимата стена си беше там. Сега блещукаше. На моменти почти й се струваше, че усеща как Верният извор я изпълва със Силата. Почти. Щитът-заслон потрепваше, имаше го и го нямаше, твърде бързо, за да го засече. Все едно че си беше здрав.

Тя погледна приятелките си.

— Аз я вързах. Заслоних я. Та тя е живо същество, не е безчувствено желязо. Тя все още трябва да е заслонена.

— Нещо е станало с щита — каза Елейн, — но Амико все още успява да го задържи.

Егвийн отпусна глава на стената.

— Ще трябва пак да опитам.

— Имаш ли сили? — попита Елейн. — Да ти кажа честно, сега ми се струваш по-изтощена отпреди. Този опит е изсмукал много сили от теб, Егвийн.

— Там съм достатъчно силна. — Наистина се чувстваше по-уморена, по-безсилна, но според нея това беше единствената им възможност. Каза им го и лицата им й подсказаха, че са съгласни, макар на думи да се възпротивиха.

— Ще можеш ли да заспиш отново? — попита Нинив.

— Попей ми — усмихна се Егвийн, — Както когато бях малко момиче. Моля те. — Стисна ръката на Нинив, стисна и каменния пръстен, притвори очи и се опита да подири съня в безсловесното тананикане на люлчината песен.

Широката врата от железни решетки зееше отворена, а помещението зад нея изглеждаше празно, но Мат пристъпи предпазливо. Сандар се бавеше в коридора и се оглеждаше в двете посоки, убеден, че всеки момент ще се появи я някой Върховен лорд, я стотина Бранители.

Наистина нямаше хора — и ако се съдеше по недоядените блюда върху дългата маса, всички бяха напуснали набързо, несъмнено заради битката горе — а пък ако се съдеше по нещата, които висяха по стените, Мат хич и не държеше да се срещне с някой от тях. Камшици с различна форма и дължина, щипци, клещи, клинове и разни други железа. Неща, които приличаха на метални ботуши и ръкавици, и на шлемове, с големи скоби по тях, предназначени като че ли да ги затегнат. Неща, чието предназначение не му се щеше и да предположи. Ако се бе натъкнал на мъжете, които използваха тези неща, със сигурност щеше да се погрижи те да се помъчат, преди да умрат.

— Сандар! — изсъска той. — Цяла нощ ли смяташ да висиш там? — И без да изчака отговор, се забърза по вътрешния коридор.

От двете страни на коридора имаше груби дървени врати, а по стените горяха пушливи факли. Няма и на двадесет крачки пред него някаква жена седеше на пейка до една от вратите. Изглеждаше странно вдървена. При звука на скърцащите му по каменния под ботуши тя бавно извърна глава към него. Красива млада жена. Той се зачуди защо ли си мърда само главата и защо ли изглежда полузаспала.

Дали не беше пленничка? „Навън в коридора? Но никой с личице като нейното не би могъл да бъде от хората, които използват онези неща по стените.“ Тя наистина изглеждаше като заспала, очите й бяха леко притворели. И страданието, изписано на милото й личице, определено я правеше една от изтезаваните тук, а не от мъчителите.

— Спри! — извика Сандар зад него. — Това е Айез Седай! Една от онези, които отвлякоха жените, които търсиш!

Мат замръзна и зяпна към жената. Помнеше как Моарейн мята разни огнени топки. Зачуди се дали ще може да отклони някоя огнена топка с тоягата си. Зачуди се дали късметът му би стигнал дотам, че да надвие една Айез Седай.