Робърт Джордан - Преродения дракон

Единствената сила протече през него — порой по-мощен, отколкото можеше да си представи, поток от сайдин, през него и в меча. Кристалното острие блесна по-ярко и от пламъка на Моарейн. Невъзможно бе да го погледне човек, невъзможно бе вече да се види, че е меч. Остана само светлина, лумнала от пестника му. Той се забори с потока, с безпощадния порой, заплашващ да го отнесе, да отнесе всичко, което бе той самият, и да го отпрати в острието на меча. Увисна така за едно изтуптяване на сърцето, продължило сякаш вечност, разлюлян, закрепен на ръба, като пясък, готов да бъде пометен от мигновен прилив. После безкрайно мудно равновесието му укрепна. Все още беше като да е стъпил с боси нозе върху острие на бръснач над шеметна височина, но нещо все пак му подсказа, че това е най-доброто, което може да очаква. За да прелее през себе си толкова Сила бе нужно да затанцува върху режещия бръснач така, както беше танцувал преди малко с меча.

Той се обърна срещу Баал-замон. Разкъсването вътре в него беше секнало още щом ръката му докосна Каландор. Само миг беше изтекъл, но сякаш бе продължил цяла вечност.

— Душата ми няма да вземеш — изрева той. — Този път смятам да приключа веднъж и завинаги! Смятам да свърша, още сега!

Баал-замон се стопи. Човек и сянка изчезнаха.

За миг Ранд зяпна и се навъси. Беше усетил някакво… прегъване, когато Баал-замон изчезна. Усукване, сякаш Баал-замон беше… извил… това, което е. Без да обръща внимание на зяпналите в него мъже, забравил за присвитата до колоната Моарейн, Ранд се пресегна напред, през Каландор, и усука реалността, за да отвори път към нещо друго. Не знаеше към какво, знаеше само, че Баал-замон е изчезнал там.

— Аз гоня сега — рече той и пристъпи.

Камъкът под нозете на Егвийн се разтърси. И закънтя. Тя се удържа да не падне и се вслуша. Друг звук не последва, нито трус. Каквото и да се бе случило, бе свършило. Тя се забърза. На пътя й се изпречи врата от железни пръти, с катинар, голям колкото главата й. Още преди да е стигнала до него, преля от Земята и когато блъсна решетките, катинарът се счупи.

Тя бързо мина през помещението зад вратата, мъчейки се да не поглежда нещата, висящи по стените. Най-невинни бяха камшиците и железните щипци. Потрепера леко, отвори друга, по-малка желязна врата и навлезе в коридор, ограден от груби дървени врати, с пушливи факли, пламтящи на равни промеждутъци. „Но коя килия?“

Дървените врати се отваряха лесно. Някои бяха отключени, а катинарите на другите не устояваха повече от големия катинар, с който се беше справила преди малко. Но всяка килия се оказваше празна. „Разбира се. Никой не би сънувал себе си в такава килия. Всеки затворник, който успее да достигне Тел-айеран-риод, би сънувал много по-приятно място.“

За миг изпита нещо близко до отчаяние. Искаше и се да си повярва, че ако намери килията, това ще промени нещата. Но дори намирането й можеше да се окаже невъзможно. Този коридор сякаш се точеше безкрай, а го пресичаха много други.

Изведнъж забеляза нещо да потрепва съвсем близо пред нея. Силует, дори по-безплътен от онзи на Джоя Байир. Но беше женски. Сигурна беше в това. Жена, приседнала на пейка до една от вратите на килиите. Силуетът отново смътно потрепна и се стопи. Не можеше с нищо да сбърка тази нежна шия и бялото, така невинно на вид личице с дълги клепки, потрепващи на ръба на съня. Амико Нагоин се унасяше в сън и сънуваше задълженията си на тъмничарка. И явно си играеше сънливо с един от откраднатите тер-ангреали. Егвийн можеше да го разбере — на нея самата й беше струвало голямо усилие да спре да използва дадения й от Верин пръстен дори за няколко дни.

Знаеше, че е възможно една жена да бъде откъсната от Верния извор дори вече да е обгърнала сайдар, но срязването на един вече готов сплит сигурно щеше да е по-трудно от засланянето на потока преди да е започнал. Тя подреди вътъците на тъканта, приготви ги, този път стегна нишките на Духа още по-здраво, по-дебели и по-тежки, в по-плътна тъкан, с ръб, остър като добре наточен нож.

Колебливият силует на Мраколюбката изникна отново и Егвийн и я натисна с него с всичка сила. Плъзна се и се намести.

Амико Нагоин изпищя. Гласът й бе тънък, едва доловим и колеблив като самата нея — в сравнение с Джоя Байир тя приличаше на бледа сянка. Но връзките, заплетени от Въздуха, я задържаха и този път тя не изчезна. Ужас изкриви милото й личице и тя заломоти нещо, но виковете й бяха твърде тихи, за да може Егвийн да ги разбере.