Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

— Не съм си свършила работата с този човек — отвърна й през рамо Моарейн. Беше взела решение за него още първия път, когато го видя, стига да не се окажеше Мраколюбец. И твърдо смяташе да го изпълни.

В конюшнята, където държаха Стрела, няколкото сребърни корони, подхвърлени като петаци, помогнаха кобилата да бъде оседлана и приготвена за път едва ли не още докато монетите хвърчаха във въздуха, и тя се метна на гърба й, без да си прави труда да дърпа полата над оголените си над коленете крака. Заби пети в хълбоците й, изхвърча на галоп от Айездайшар и бясно препусна през града. Хората отскачаха от пътя й, а веднъж тя накара Стрела направо да прескочи някаква талига. Усещаше вълната от ревове и размаханите юмруци зад гърба си.

По пътя на север от града забавяше само колкото да попита насрещните фургонджии дали са видели един малкиер на дорест жребец и изпита не малко облекчение първия път, когато й отвърнаха „да“. Можеше да е тръгнал в петдесет различни посоки след минаването по моста над рова. А и с един час преднина… Щеше да го настигне, дори да се наложеше да го последва в Погибелта!

— Малкиер ли? — Един търговец с тъмно палто я изгледа слисано. — Ми то, охранниците ми казаха, че имало един горе. Опасни типове са тия малкиери. — Извъртя се на седалката на фургона и посочи един тревист хълм встрани от пътя. На билото ясно се виждаха два коня, единият товарен, а вятърът полюшваше тънкия дим на огъня.

Лан едва вдигна глава, когато тя спря Стрела и слезе на земята. Беше коленичил до останките от огъня и разравяше пепелта с дълга клонка. Странно, във въздуха се долавяше миризма на изгоряла коса.

— Надявах се, че си приключила с мен — отрони той.

— Все още не — каза тя. — Бъдещето си ли изгаряш? Мисля, че много хора ще се наскърбят, когато загинеш в Погибелта.

— Миналото изгарям — промълви той и се изправи. — Спомени изгарям. Държава. Златният жерав няма повече да се вее. — Понечи да срита пръст върху пепелта, но се поколеба, наведе се, гребна с шепи от влажната пръст и я посипа почти като в ритуал. — Никой няма да скърби за мен, когато умра, защото онези, които щяха да скърбят, вече са мъртви. А и всички умират.

— Само глупавите избират да умрат преди да трябва. Искам да бъдеш моят Стражник, Лан Мандрагоран.

Той я зяпна, без да мигне, след което поклати глава.

— Трябваше да се сетя, че ще е това. Война имам да водя, Айез Седай, и нямам никакво желание да ти помагам в плетенето на паяжините на Бялата кула. Друг си намери.

— Аз водя същата война като теб. Срещу Сянката. Мириън беше Черна Аджа. — И му каза всичко, от Прорицанието на Гитара в присъствието на Амирлинския трон и две Посветени, по онова, което бяха разбрали двете със Сюан, за смъртта на търсачките на Тамра, всичко до трошица. За пред друг, повечето щеше да премълчи, но малко тайни имаше между Стражника и Айез Седай. За пред друг, можеше да го смекчи, ала не вярваше, че скрити врагове го плашат, дори да са Айез Седай. — Ти каза, че си изгорил миналото. Нека миналото остане в своята пепел. Това е същата война, Лан. Най-важната битка в тази война тепърва предстои. И този път ти можеш да я спечелиш.

Той дълго мълча, взрян на север, към Погибелта. Не знаеше какво ще направи, ако й откаже. Беше му казала повече, отколкото трябваше да знае един мъж, освен ако не е обвързан за Стражник.

Изведнъж той се обърна, мечът блесна в ръката му и за миг тя си помисли, че е решил да я нападне. Но вместо това той се смъкна на колене и мечът полегна върху дланите му.

— Кълна се в майчиното си име, ще го извадя от ножницата, щом заповядаш, и ще го прибера, щом заповядаш. Кълна се в майчиното си име, ще дойда, щом кажеш: „Ела“, и ще тръгна, щом кажеш: „Тръгни“. — Целуна стоманата и я погледна с очакване. Беше на колене, но пред него и крал на трон щеше да изглежда жалък. Е, тя щеше да го научи на малко унижение, заради самия него. И заради едно горско езерце.

— Остава още малко — каза тя и положи ръце на главата му.

Сплитът на Дух беше един от най-сложните, известни на Айез Седай. Затъка се около него, утаи се в него и се стопи. И тя вече го усещаше, така, както Айез Седай усещат своите Стражници. Всичките му чувства бяха стегнати на възелче в тила й, стоманена твърдост и решимост, остри като меча. Усещаше приглушената болка от стари рани, стъпкана и пренебрегната. Можеше да черпи от силата му при нужда, да го намира, колкото и далече да е. Бяха свързани.

Той плавно се надигна, прибра меча в ножницата и я изгледа.