Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Когато можеше, се опитваше отново и отново да среже връзките, държащи Дирик и другите, да заслони Мириън, да я събори дори в несвяст. Разбираше, че се бори на живот и смърт — щеше да умре, ако другата спечелеше, било сега или след разпита на Мириън — но изобщо не помисли за клупа на трите Клетви, които я държаха. Самата тя имаше въпроси към другата Айез Седай и съдбата на света може би зависеше от отговорите им. За жалост, можеше само да се брани, и то винаги на ръба на поражението. Стомахът й вече наистина се беше стегнал на възел и се опитваше да се усуче в нов. И макар да държеше трима души вързани, Мириън все пак не й отстъпваше, ако не беше и по-силна. Само Лан да можеше да отвлече някак вниманието й, само той да…

Погледна към биещите се мъже и разбра колко е безнадеждно това. Мечовете на Лан и Рин святкаха като мълнии, въртяха се като вихрушки, но ако имаше и едно косъмче разлика в способностите им, то това косъмче бе на страната на Рин. Кръв капеше по скулата на Лан.

Настръхнала, Моарейн не можеше да отдели и една трошица внимание, за да преодолее студа. Удари с все сила по Мириън, защити се и удари отново, защити се и удари. Ако можеше да успее само да я изтощи или да…

— Не мислиш ли, че това се проточи твърде дълго, девойче? — каза Мириън. Дирик се понесе нагоре във въздуха, мятайки се да се отскубне от връзките, които не можеше да види, и полетя над перилото. Главата на Брис се извърна, очите му в ужас проследиха полета на сина му, устата му замърда беззвучно, затъкната от невидимия парцал.

— Не! — изкрещя Моарейн. Отчаяно хвърли надолу потоци Въздух, за да улови момчето и да го спаси. Мириън ги посече още докато пускаше своите връзки. С плач, Дирик запропада надолу, а в главата на Моарейн избухна бяла светлина.

Отвори едва-едва очи, последният вик на детето все още глъхнеше в ума й. Лежеше по гръб на каменния пасаж, главата й се въртеше. Докато умът й се проясни, имаше толкова шанс да привлече сайдар, колкото котка да запее. Не че имаше някакво значение. Можеше вече да види щита, който Мириън държеше над нея, а дори и по-слаба от нея щеше да може да го държи, след като е паднал на място. Опита се да се надигне, да се изтласка нагоре с лакът.

Бяха изтекли само няколко мига. Лан и Рин все така танцуваха своя танц на смъртта сред грохота на стоманата. Брис се беше вцепенил вече не само заради връзките, които го стягаха — беше се вторачил в Мириън с такава безмилостна омраза, че сякаш бе в състояние да разкъса невидимите въжета със силата на яростта си. Исел трепереше, подсмърчаше и плачеше, и гледаше ококорена надолу, където бе пропаднало момчето. Моарейн с усилие повтори наум името му и потръпна от спомена за веселия му възторг. Само няколко мига.

— Мисля, че ще ми постоиш така още малко — каза Мириън и се обърна с гръб. Брис се надигна над пасажа. Лицето на едрия мъж не се промени, не спря да се взира с омраза в злата жена.

Моарейн с мъка се изправи на колене. Не можеше да прелее. Нито кураж й беше останал, нито сила. Само решимост. Брис полетя над перилото. Моарейн се надигна на крака. Решителност. С лице, изсечено от чиста омраза, Брис запропада надолу, без да издаде звук. Това трябваше да спре. Исел се издигна във въздуха, замята се отчаяно, гърлото й замърда в усилие да изпищи въпреки запушената уста. Това трябваше да спре веднага! Залитайки, Моарейн заби ножа в гърба на Мириън до дръжката и кръвта плисна в ръцете й.

Двете паднаха върху каменните плочи, сиянието около Мириън заглъхна с последния й дъх, щитът около Моарейн изчезна. Исел пищеше, поклащаше се там, където я бяха пуснали връзките на Мириън, върху каменното перило. Моарейн се изтръгна, изпълзя над трупа, сграбчи дланите на Исел в своите, а чехлите на момичето се хлъзнаха във въздуха.

Рязкото дръпване повлече Моарейн по корем над перилото и тя зяпна в момичето, задържано в хлъзгавите й от кръвта ръце над пустошта, която сякаш нямаше край. Единственото, което Моарейн можеше да направи, бе да ги задържи така, на ръба. Опиташе ли се да издърпа момичето, щяха да пропаднат и двете. Лицето на Исел се беше сгърчило, устата — зяпнала в ням ужас. Ръката й се изплъзна от хватката на Моарейн. Тя стисна зъби да си наложи спокойствие, посегна към Извора и не успя. Гледката с покривите далече долу никак не помагаше на замаяната й глава. Отново посегна, но беше все едно да гребеш вода с разперени пръсти. Трябваше да спаси поне един от тримата. Като се мъчеше да надмогне замаята, посегна към Извора. И ръката на Исел се хлъзна от окървавените й пръсти. Нищо повече не можеше да направи, освен да гледа безпомощна падането й, да слуша дългия, бавно заглъхващ писък и да се взира във все още протегнатата нагоре ръка, сякаш момичето вярваше, че някой все още ще може да я спаси.