Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Изпита определено задоволство. Беше от типа отговори, които щеше да даде една Сестра, когато не иска да отговори на зададения въпрос. Посветените се упражняваха в начина на говорене на Айез Седай за деня, в който щяха да спечелят шала, но единствените, над които можеха да го упражняват безопасно, бяха новачките. Някои се опитваха да го правят и със слугите, но това само им носеше присмех. Слугите знаеха много добре, че в очите на Айез Седай Посветените са не на малка стъпчица под Сестрите, а на малка стъпчица над новачките.

Точно както се беше надявала, Елин започна притеснено да оглежда книгата за повреди и Моарейн продължи, преди новачката да се е сетила отново да зададе смущаващия въпрос.

— Идвали ли са някакви вести от бойното поле, Чедо?

Очите на Елин се ококориха възмутено.

— Знаеш, че веднага щях да съобщя, ако имаше новини, Моарейн. Знаеш го.

Знаеше го. И Тамра го знаеше. Но макар Пазителката или някоя Заседателка да можеха да изтъкнат, че Амирлин е дала глупава заповед — тя поне смяташе, че биха могли да си го позволят — една Посветена можеше само да се подчини. Впрочем, от новачките не се очакваше да изтъкват, че една Посветена е задала глупав въпрос.

— Това ли е правилният начин да се отговори, Елин?

— Не, Моарейн — плахо отвърна Елин и приклекна отново в реверанс. — Откакто съм тук, не е идвало никакво съобщение. — И пак килна глава на една страна. — Гитара Седай имаше ли Прорицателство?

— Продължавай да си четеш, Чедо. — Още щом думите излязоха от устата й, Моарейн осъзна, че са погрешни — противоречаха на това, което бе казала преди малко. Но вече беше твърде късно да се поправи. Бързо се обърна с надеждата, че Елин няма да забележи как лицето й изведнъж се изчерви, след което се плъзна през стаята с толкова достойнство, колкото можа да докара. Какво пък, Наставницата на новачките беше казала на Чедото, че може да чете, а Библиотекарките бяха позволили да вземе книгата, освен ако някоя Посветена не й я беше заела. Но Моарейн мразеше да изглежда глупава.

Когато Моарейн се върна в дневната и затвори вратата, от чучурката на чайника се виеше тънка струя пара, както и от каната с вода. Сиянието на сайдар около Сюан вече беше заглъхнало. Водата кипваше много бързо, щом се приложеше Единствената сила; хитрината бе в това да я задържиш да не избухне цялата на пара. Сюан беше напълнила две от зелените чашки и разбъркваше меда в едната. Другата беше с мляко.

Сюан бутна чашата, която разбъркваше, към Моарейн.

— На Гитара — каза й тихо. А след това — шепнешком и с кисела физиономия: — Обича толкова мед, че на сироп става. Каза ми да не ми се свидело! — Порцеланът пареше доста на пръстите на Моарейн, но щеше да изстине точно до подходящата мярка, докато тя прекоси стаята до писалищната масичка, където Гитара продължаваше да седи и да барабани нетърпеливо по плота с пръсти. Лакираният часовник от черно дърво на полицата на камината отмери със звън Първия сутрешен. Тръбите продължаваха да зоват. Звучаха като че ли някак трескаво, макар Моарейн да съзнаваше, че е само от въображението й.

Тамра стоеше до прозорците и се взираше в небето, което с всеки изтекъл миг ставаше все по-светло. Продължи да се взира и след като Сюан приклекна в реверанс й и поднесе чашката. Най-сетне се обърна, видя Моарейн и вместо да вземе чая, каза:

— Какви са вестите, Моарейн? И по-живо, моля. — О, беше на ръба, меко казано. Трябваше да знае, че Моарейн тутакси ще заговори, ако има нещо.

Моарейн тъкмо поднасяше чашата на Гитара, но преди да успее да отвърне, Пазителката скочи рязко и бутна масичката толкова силно, че мастилницата се преобърна и пръсна черна локвичка по лъскавия плот. Разтреперана, тя застана с вкочанени до хълбоците ръце, вторачена някъде над главата на Моарейн с облещени от ужас очи. Ужас беше — съвсем явен и неприкрит.

— Роден е отново! — извика Гитара. — Чувствам го! Дракона поема първия си дъх на склона на Драконовата планина! Той иде! Иде! Светлината да ни е на помощ! Светлината дано помогне на света! Лежи в снега и плаче като небесен гръм! Гори като слънцето!

При последната дума тя ахна, съвсем тихичко, и залитна в ръцете на Моарейн. Тя изтърва чашата с чая в опита си да я задържи, но не успя — много по-едрата Гитара събори и двете на килима. Моарейн можа само да се надигне на колене, прегърнала Пазителката, вместо да остане да лежи под нея.

След миг Тамра се озова при тях и коленичи, без да обръща внимание на мастилото, капещо от масата. Светлината на сайдар я беше обкръжила и тя вече запридаше нишка от Дух, Въздух и Вода. Стисна главата на Гитара в ръцете си и сплитът потъна в застиналото тяло. Но Вкопаването, използвано за преглед, не се превърна в Цяр. Моарейн се взря безпомощно в очите на Гитара и разбра защо. Беше се надявала, че някаква трошица живот е останала, нещо, за което да може да се хване Тамра. Цярът можеше да излекува болест, да заздрави всякаква рана. Ала не можеш да Изцериш смъртта. Мастилената локвичка по масата се беше разляла и беше съсипала всичко, което бе написала Пазителката. Колко странно какво забелязва човек в такива моменти.