Тери Пратчет - Дядо Прас

„Добре, че съм хладнокръвна и съм свикнала с щуротиите. Иначе щях да се разтревожа…“

Стигнаха до края на гората.

Чакаха ги четири огромни шопара, над които се издигаше пара, а шейната зад тях несъмнено бе сглобена грубо от одялани трупи. По почернялото дърво личаха маски — издълбани може би с камък, а може би от вятъра и дъжда.

Дядо Прас седна в шейната. Натежа с последните крачки, вече беше почти невъзможно да се види друг образ освен огромния старец в червено наметало. Ледени кристалчета блещукаха тук-там по плата. И само в несигурната им светлина се показваше за миг четина или зурла.

Дядо Прас се понамести и извади от шейната фалшива брада. Взря се недоумяващо в нея.

— ИЗВИНЯВАЙ. ТОВА БЕШЕ МОЕ.

Дядо Прас кимна на Смърт с признанието, което един майстор занаятчия дължи на друг. После кимна и на Сюзън. Тя не знаеше дали е получила благодарност. По-скоро беше жест на одобрение за свястно свършената неотложна работа.

Той цъкна с език и шейната се плъзна по снега

— Слушала съм — разсеяно промърмори Сюзън, — че представата за червено-белите одежди на Дядо Прас се е наложила не много отдавна.

— НЕ Е ВЯРНО. ХОРАТА СА СИ Я ПРИПОМНИЛИ.

Шейната беше малко петънце на отсрещния склон.

— Е, не знам за неговите дрехи, но с моята рокля е свършено. Иска ми се да те попитам от чиста любознателност… Сигурен ли беше, че ще оцелея?

— БЯХ НАПЪЛНО УБЕДЕН В ТОВА.

— О, колко ми олекна…

— ЩЕ ТЕ ОТВЕДА ОБРАТНО — предложи Смърт след краткото мълчание.

— Благодаря. А сега… Кажи ми, моля те…

— КАКВО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ, АКО ТИ НЕ ГО БЕШЕ СПАСИЛА?

— Да! Слънцето щеше да си изгрее въпреки всичко, нали?

— НЕ.

— Не ме занасяй. Нима очакваш от мен да повярвам и в това? Говорим си за астрономически факти.

— СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.

— Дядо, тази нощ ми се стори твърде дълга! Изтощена съм, имам нужда от гореща вана! Не ми се слушат глупости!

— ПОВЯРВАЙ МИ. СЛЪНЦЕТО НЯМАШЕ ДА СЕ ИЗДИГНЕ В НЕБЕТО.

— Я гледай ти… А какво щеше да има на негово място?

ЕДНО НАЙ-ПОШЛО КЪЛБО ОТ ПЛАМТЯЩ ГАЗ ЩЕШЕ ДА ОСВЕТИ ТАЗИ ЗЕМЯ.

Повървяха смълчани.

— Аха — смънка унило Сюзън. — Игра на думи. Очаквах от теб да си по-прям.

— АЗ ВИНАГИ СЪМ ПРЯМ. СЛОВЕСНИТЕ ХИТРИНИ СА ПРИСЪЩИ НА ЧОВЕШКИЯ СВЯТ.

— Добре — въздъхна тя. — Не съм чак толкова тъпа. Значи се опитваш да ми подскажеш, че хората имат нужда от… фантазии, за да понасят живота.

— ВСЕ ЕДНО ГЪЛТАТ РОЗОВИ ХАПЧЕТА? НЕ. ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ФАНТАЗИИТЕ, ЗА ДА БЪДАТ ХОРА. ЗА ДА БЪДАТ СРЕДОТОЧИЕТО, КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ПАДНАЛИЯТ АНГЕЛ И МАЙМУНАТА, ИЗПРАВЯЩА СЕ НА ЗАДНИТЕ СИ ЛАПИ.

— И затова си имаме феи? Дядо Прас? Дребни гад…

— ПОЗНА. ТОВА Е НАЧАЛОТО. ПЪРВО СЕ УЧИТЕ ДА ВЯРВАТЕ В МАЛКИТЕ ЛЪЖИ.

— За да повярваме и в големите?

— ДА. В СПРАВЕДЛИВОСТТА. В МИЛОСЪРДИЕТО. В ДЪЛГА.

— Нямат нищо общо помежду си!

— НИМА? ТОГАВА ВЗЕМИ ВСЕЛЕНАТА И Я СТРИЙ НА НАЙ-ФИН ПРАХ, ПОСЛЕ Я ПУСНИ ПРЕЗ НАЙ-ДРЕБНОТО СИТО. И НАКРАЯ, АКО МОЖЕШ, МИ ПОКАЖИ ПОНЕ ЕДНО АТОМЧЕ СПРАВЕДЛИВОСТ, ЕДНА МОЛЕКУЛА МИЛОСЪРДИЕ. А ВЪПРЕКИ ТОВА ВИЕ ПОСТЪПВАТЕ, СЯКАШ ИМА НЯКАКЪВ ИДЕАЛЕН РЕД В СВЕТА, СЯКАШ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА НЯКАКВА… ПРАВОТА, ПО КОЯТО ДА СЪДИТЕ ЗА ВСИЧКО.

— Хората трябва да вярват в това, иначе какъв е смисълът?…

— ЗНАЧИ УСПЯХ ДА ТИ ОБЯСНЯ.

Сюзън се мъчеше да си събере мислите в главата.

— ИМА МЯСТО, КЪДЕТО ДВЕ ГАЛАКТИКИ СЕ СБЛЪСКВАТ И УНИЩОЖАВАТ ВЗАИМНО ОТ ЕДИН МИЛИОН ГОДИНИ — внезапно подхвърли Смърт. — НАЛИ НЕ БИ СЕ ОПИТАЛА ДА МЕ УБЕДИШ, ЧЕ И В ТАКОВА СЪБИТИЕ ИМА НЕЩО СПРАВЕДЛИВО?

— Е, да, но хората обикновено не се замислят за това.

Някъде трябваше да има меко легло…

— ПРАВИЛНО. ЗВЕЗДИ ИЗБУХВАТ, СВЕТОВЕ ЗАГИВАТ, ИЗ ЦЕЛИЯ КОСМОС ЕДВА СЕ НАМИРА КЪТЧЕ, КЪДЕТО ХОРАТА МОГАТ ДА ЖИВЕЯТ, БЕЗ ДА ЗАМРЪЗНАТ ИЛИ ДА СЕ ПРЕПЕКАТ ЗА СЕКУНДА, А ТИ ВСЕ ПАК ВЯРВАШ, ЧЕ… ЕДНО ЛЕГЛО Е НЕЩО НОРМАЛНО. ИЗУМИТЕЛНА ДАРБА.

— Дарба ли?

— О, ДА. МНОГО ОСОБЕНА РАЗНОВИДНОСТ НА ГЛУПОСТТА. ВЪОБРАЗЯВАТЕ СИ, ЧЕ ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА Е В ГЛАВИТЕ ВИ.

— Като те слушам, трябва да сме безнадеждно луди…

Прекрасно, топло, меко легло…

— НЕ СТЕ ЛУДИ. ИЗПИТВАТЕ ПОТРЕБНОСТ ДА ВЯРВАТЕ И В ОНОВА, КОЕТО НЕ Е ИСТИНСКО. ИНАЧЕ КАК ТО ЩЕ СЕ СЛУЧИ НАКРАЯ?

— Хм… Слушай, загубих меча ти. Трябва да е някъде при феята на зъбчетата.

Смърт вдигна острите си рамене.

— ЩЕ СИ НАПРАВЯ ДРУГ.

— А можеш ли?

— РАЗБИРА СЕ. ТЪКМО ЩЕ ИМАМ С КАКВО ДА СЕ ЗАНИМАВАМ. НЕ СЕ ТРЕВОЖИ.

Светлината вече позлатяваше Кулата на изкуствата, когато Бинки спря във въздуха до балкона на занималнята. Сюзън стъпи на девствения сняг и се поколеба. Когато някой си загуби времето да те докара вкъщи, редно е да го поканиш вътре. А от друга страна…