Тери Пратчет - Дядо Прас

— ЖИВОТЪТ, ИСКАШ ИЛИ НЕ ИСКАШ, ТИ СЕ ВМЪКВА ПОД КОЖАТА. — Смърт закрачи напред. — ОБРАЗНО КАЗАНО, РАЗБИРА СЕ. НАВИК, ОТ КОЙТО Е ТРУДНО ДА СЕ ОТКАЖЕШ. ЕДНО ВДИШВАНЕ И ИЗДИШВАНЕ НЕ СТИГА. ИСКА ТИ СЕ ДА ГО ПОВТОРИШ.

Едно от кучетата се подхлъзна и издрапа трескаво, за да се спаси от дългия студен полет към нищото.

— САМИ СЕ УБЕЖДАВАТЕ, ЧЕ КОЛКОТО ПО-ЯРОСТНО СЕ БОРИТЕ ЗА ВСЕКИ НОВ МИГ, ТОЛКОВА ПО-ОБВЪРЗАНИ С ЖИВОТА ОСТАВАТЕ… И ТОГАВА СЕ ПОЯВЯВАМ АЗ.

Водачът на глутницата успя за частица от секундата да се превърне в сива закачулена роба, но кучешката форма се наложи отново.

— ДА, И СТРАХЪТ ВИ ЗАКОТВЯ КЪМ ЖИВОТА — обясни Смърт. — ВСИЧКИ ТЕЗИ СЕТИВА, ЖАДНО ПОГЛЪЩАЩИ И НАЙ-НИЩОЖНАТА ПОДРОБНОСТ ОТ СВЕТА… ЛУДО БИЕЩОТО СЪРЦЕ… УСТРЕМА НА КРЪВТА В ТЯЛОТО… УСЕЩАТЕ ЛИ КАК ВИ ПРИВЪРЗВАТ НЕОБРАТИМО КЪМ ЖИВОТА?

Още един Ревизор се помъчи да си възвърне привичния вид и успя да изрече:

„Не можеш да постъпваш така, има си правила!“

— ДА, ИМА ПРАВИЛА. И ВИЕ ГИ НАРУШИХТЕ. КАК СМЕЕТЕ? КАК СМЕЕТЕ?!

Острието на косата беше тънка синя линия в сивотата.

Смърт вдигна костелив пръст към липсващите си устни и се замисли.

— ОСТАНА ПОСЛЕДНИЯТ ВЪПРОС.

Изведнъж се извиси над тях и очните му кухини засияха. Когато гласът му се разнесе отново, срути лавини в планините.

— БЯХТЕ ЛИ ПОСЛУШНИ… ИЛИ ПРАВЕХТЕ БЕЛИЧКИ? ХО. ХО. ХО.

Сюзън се заслуша в затихващия някъде далеч вой.

Снегът около глигана беше почервенял от кръв. Коленичи и се опита да повдигне главата му.

Животното беше мъртво. Езикът му висеше от устата.

Риданията напираха, а неуморната гувернантка в ума й отбеляза, че това е реакция, дължаща се на изтощението и излишните вълнения. Струваше ли си да плаче над едно мъртво прасе?

Останалата част от Сюзън заудря с юмруци по четинестия труп.

— Не можеш да ме подведеш така! Спасихме те! Не е редно да ми умреш накрая!

Подухна ветрец.

Нещо се надигаше иззад снега. Клоните на древните дървета се полюшваха и ронеха ледени иглички.

Светлината връхлетя Сюзън като безмълвен ураган. Беше ослепителна. Огромното червено кълбо сякаш превърна в огън скрежа по дърветата.

Златно сияние се стовари върху върховете и ги преобрази в мълчаливи вулкани. Продължи нататък, изпълни долините и заля в неудържим прилив склоновете…

Стенание.

Вместо глигана в снега лежеше човек.

Имаше само животинска кожа около слабините. Дългата му коса беше сплетена на гърба и закоравяла от кръв и лой. Рани покриваха тялото му там, където кучетата бяха нахапали глигана.

Сюзън го позяпа, после нещо различно от ума й я подтикна да къса ивици от фустата си, за да превърже най-лошите рани. „Мислиш трезво и в най-напечените положения — похвали я слабичко гласче в главата й. — Вероятно е вроден недостатък.“

Сини криволици и спирали покриваха кожата на мъжа под замръзващата кръв. Той отвори очи към небето.

— Можете ли да станете?

Погледът му се спря на нея. Мъжът понечи да се надигне и отново се свлече на гръб.

Накрая все пак му помогна да седне. Изправиха се с клатушкане. Сюзън се стараеше да не забелязва вонята му, която имаше силата на точно прицелен юмрук в носа.

Предпочете да слязат надолу по склона. Краката му май схванаха идеята.

Препъваха се в заснежената гора, грейнала в оранжеви отблясъци от слънцето.

Татуираният мъж до нея изхриптя, изплъзна се от ръцете й и тупна на колене и длани. Впи пръсти в гърлото си и се задави.

— Сега пък какво има? Какво ви стана?

Очите му се въртяха, той се дереше по гръкляна.

— Нещо е заседнало ли?

Мъжът се бореше да си поеме дъх.

Сюзън пъхна ръцете си под мишниците му и го вдигна, после стегна ребрата му. „О, богове, как беше по-нататък, нали ни обясняваха в училището?…“

Той се закашля, нещо отскочи от близкото дърво и падна на снега.

Малко черно бобче.

Високо в клоните изписука птичка. Сюзън вдигна глава. Едно мушитрънче й се опули и прескочи на съседния клон.

Когато се обърна, мъжът беше друг. Носеше тежки кожи и ботуши. Подпираше се на копие с каменно острие и изглеждаше много по-як.

Сянка се стрелна между дърветата. За миг се мярна бял елен и изчезна.

А мъжът беше остарял, макар очите му да си оставаха същите. Носеше широко дълго расо и приличаше на жрец.

Тя не отклони поглед при следващия птичи зов. И разбра, че се е заблудила — мъжът не се променяше, както се обръщат страниците на книга. Всички нетрайни образи си оставаха в него. Външността му зависеше от погледа на наблюдателя.