Тери Пратчет - Дядо Прас

Ковчежникът кимна с признателност и остави кутийката до чинията си. Тази вечер дори му позволиха да си служи с ножове. Можеше да хапне и нещо друго освен онова, което се гребе с дървена лъжица.

Взираше се с нервна наслада в най-близкото печено прасенце. Решително нагласи ленената салфетка под брадичката си.

— Господин Стибънс… — потрепна гласът му. — Ще бъдете ли така добър да ми подадете ябълковия сос?

Някъде във въздуха пред него сякаш се сцепи груб плат, после някой се стовари върху печеното прасенце. Разхвърчаха се задушени картофки. Лимончето се изстреля от устата на прасенцето и цапна Ковчежника по челото.

Той примига, погледна надолу и установи, че се кани да бодне с вилицата човешка глава.

— А-ха-ха…

Очите му започнаха да се изцъклят. Другите магьосници избутаха встрани преобърнатите съдове.

— Ама той откъде се изтърси?

— Облечен е като убиец! Пак ли студентски хумор?

— И защо държи меч без острие?

— Мъртъв ли е?

— Така изглежда.

— Още не бях опитал салатата от сьомга, а той си топна крака в нея! Колега, ще ядеш ли твоята или да я взема?

Пондър Стибънс разблъска навалицата. Знаеше какво става, когато по-старшите магьосници решат да помогнат някому. Все едно подаваш чаша вода на удавник.

Притисна ухо към гърдите на проснатия младеж.

— Но той не диша!

— Как беше заклинанието?… — мърмореше Професорът по неопределени изследвания. — Ами да, Принудителният респиратор на Сполт! Само че къде го записах?

Ридкъли се пресегна над раменете им, хвана единия обут в черно крак и дръпна нагоре. Обърна пострадалия с главата надолу и го прасна по гърба.

Чак тогава забеляза изумените погледи.

— Тъй правехме във фермата — обясни невъзмутимо. — С малките козлета няма грешка.

— О, що за методи! — възмути се Деканът. — Аз не бих…

Лъжемъртвецът издаде задавен звук.

— Я разчистете малко! — сопна се Архиканцлерът и без да ги чака, помете масата със свободната си ръка.

— Тъкмо се канех да си взема от скаридите! — разсърди се Лекторът по съвременни руни.

Тийтайм отвори очи. Несъмнено беше издръжлив, щом оцеля и след като видя съвсем отблизо носа на надвесилия се над него Ридкъли. Запълваше личната му Вселена като гигантска розова планета.

— Извинете. — Пондър беше разтворил бележника си и се канеше да записва. — Приносът ви ще бъде изключително важен за напредъка на натурфилософията. Видяхте ли ярки светлини? Попаднахте ли в сияещ тунел? Някой от вашите покойни роднини опита ли се да ви заговори? Коя дума би описала най-точно?…

Ридкъли го побутна назад.

— Какви ги вършиш, господин Стибънс?

— Сър, непременно трябва да поговоря с него. Та той се е разминал на косъм със смъртта!

— Всички го правим. Нарича се „живот“, ако още не си наясно. Прибери проклетия молив и се погрижи да сипеш нещо ободряващо за горкото момче.

— Уф… Това трябва да е Невидимият университет, нали? — опомни се Тийтайм. — А всички вие сте магьосници?

— Лежи си спокойно, рано ти е да ставаш — посъветва го Архиканцлерът.

Тийтайм вече се надигаше на лакти.

— Имах един меч…

— А, паднал е на пода. — Деканът се наведе. — Струва ми се, че няма… Ей, аз ли го направих?!

Всички се облещиха към падащото парче от масата. Нещо бе срязало всичко — дърво, покривка, чинии, прибори, храна… По-късно Деканът се кълнеше, че и една свещ била с половин пламъче за миг, докато фитилът не се сетил, че се държи неприлично.

Той вдигна ръка. Околните се пръснаха като пилци.

— Аха, видях го най-сетне! Прилича на тънка синя линия…

— Извинете ме, господине. — Тийтайм си взе оръжието. — Съжалявам, но бързам.

Напусна залата тичешком.

— Накъде си мисли, че е тръгнал? — вдигна рамене Лекторът по съвременни руни. — Нали главният вход е заключен съгласно указа, издаден още от Архиканцлер Споуд?

— Е, да, но момчето има чудесен шперц… — поклати глава Ридкъли, щом отекна трясъкът от падащи врати.

— Що за странна случка? — намеси се Професорът по неопределени изследвания, но вече оглеждаше критично остатъците от трапезата. — Я, колко хубаво е срязан този бут!

— Бу-бу-бу…

Всички впиха погледи в Ковчежника. Държеше половинка от вилица.

— Добре, че моят подарък ще му послужи веднага — отдъхна си Деканът. — Но най-важна е проявата на внимание, нали?

— ИМА ОЩЕ… ВРАГОВЕ — изрече Смърт, когато Бинки вече препускаше между заледени върхове.

— Всички са мъртви…

— ДРУГИ ВРАГОВЕ. НЕ Е ИЗЛИШНО И ТИ ДА ГО ЗНАЕШ. ДОРИ В НАЙ-ТЪМНИТЕ ДЪЛБИНИ НА МОРЕТО ЖИВЕЯТ СЪЩЕСТВА, ЛИШЕНИ ОТ МОЗЪК, ОЧИ ИЛИ УСТА. ТЕ ПРОСТО АЛЕНЕЯТ ПРИКАЗНО ТАМ, КЪДЕТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГИ ВИДИ. ТЕ СА САМО ЕДНО ТИХИЧКО „ДА“ В МРАКА. И ВЪПРЕКИ ТОВА… ИМАТ ВРАГОВЕ, ИЗПЪЛНЕНИ С НЕУТОЛИМА ЗЛОБА КЪМ ТЯХ. ТЕ ИСКАТ МЪНИЧКИТЕ СЪЩЕСТВА НИКОГА ДА НЕ СА ВЪЗНИКВАЛИ. СЛЕДИШ ЛИ МИСЪЛТА МИ?