Тери Пратчет - Дядо Прас

— …и зъбите… Те помнят предишното…

Създанието се разтресе.

— Ами парите? — подсказа Сюзън. — Не съм срещала караконджоли-богаташи.

— …парите… пари има навсякъде… Заровени в дупки… Стари иманета… Паднали зад дивана… Трупат се… И инвестиции… Важно е да се дадат пари за зъба. Част от магията, за да бъде почтена, иначе е кражба… После… остарях, но намерих хора… — Невероятната фея на зъбчетата се закиска и за миг на Сюзън й дожаля за хората в древните пещери. — Не задават въпроси! Дай им пари и ще ти свършат работата, а за нищо не питат… Накрая нахълтаха онези… За да откраднат…

Сюзън мислено махна с ръка. Старите богове си намираха нови места.

— Много си жалък.

— …благодаря… каква любезност…

— Тоест болен.

— …да, старост… И онези хора… Изтощих се… — Караконджолът изстена. — Тук не умираш… Само остаряваш и слушаш смеха…

Сюзън кимаше. И тя чуваше далечното оживено бърборене като от другия край на дълъг коридор.

— …това място… се натрупа полека около мен…

— Дърветата. И небето. Всичко си взел от главите им.

— …умирам… А дечицата… Ти си длъжна да…

Създанието избледня. Сюзън поседя още малко. Чуваше далечния смях.

Питаше се защо ли тези светове на вярата й напомнят за мидите. Парченце боклук, а около него расте бисер…

Стана и слезе долу.

Банджо бе измъкнал незнайно откъде метла и парцал. Кръгът беше празен. Огромният мъж по свое желание изтриваше усърдно тебеширените следи.

— Банджо…

— Да, госпойце.

— Харесва ли ти тук?

— Има дървета, госпойце.

Сюзън реши, че може да сметне това за „да“.

— Небето не те ли дразни?

Великанът я погледна учудено.

— Не, госпойце. Що?

— А ти можеш ли да броиш? Той засия самодоволно.

— Да, госпойце. На пръсти.

— И до колко стигаш?…

— До тринайсет, госпойце.

Тя се стресна и огледа по-внимателно ръчищата му.

— Ох, замалко да се подлъжа…

„А защо не? Той е грамаден, човек може да му се довери… И какъв друг живот има?“

— Банджо, според мен ще направиш голямо добро, ако засега вършиш работата на феята на зъбчетата.

— Ама, госпойце, тъй редно ли е? Тя да не ми се сърди после?

— Е… Ще я заместваш, докато се върне.

— Разбрах, госпойце.

— А аз… ще се погрижа да ти помага някой, докато свикнеш. Мисля, че с каруцата докарват и храна. Не позволявай да те мамят. — Тя полека обхвана с поглед горните склонове на живата планина и добави: — Не че ще посмеят, но знае ли човек…

— Добре, госпойце. Ще гледам да е чисто и подредено. А, таквоз…

— Слушам те.

— Госпойце, може ли да си имам кученце? Едно време си имах котенце, ама мамчето го удави, щото цапало.

Паметта й подсказа услужливо името.

— Искаш да бъде Шаро, нали?

— Да, госпойце. Шаро.

— Банджо, сигурно кученцето ти ще се появи съвсем скоро.

Той явно й повярва на секундата.

— Благодаря, госпойце.

— Време е да си вървя.

— Добре, госпойце.

Тя се озърна към висините на кулата. Земята на Смърт е мрачна, но ако попаднеш там, вече си мислиш, че нищо лошо не може да те сполети. Далеч си от местата, където това се случва. А тук…

Пораснеш ли, започваш да се боиш само от… ами от логичните неща. От бедността. От болестта. От разобличаването. Поне не пощуряваш от безумен страх, че нещо те дебне под стълбите. И светът ти не е претъпкан със съмнително преливащи се светлини и сенки. Ха, чудесният свят на детството!… Изобщо не е съкратена версия на света на възрастните. Да, прилича донякъде на техния, но е изписан с големи тежки букви. Всичко е… в повече.

Остави Банджо да мете безгрижно и излезе в света на вечното слънце.

Хленчо и Вайълет се втурнаха към нея. О, Богът размахваше откършен клон.

— Не ти е нужен — смънка Сюзън. Спеше й се.

— Обсъдихме положението — подхвана Хленчо — и решихме, че сме длъжни да се върнем и да ти помогнем.

— А, разбрах. Демократична храброст. Само че онези изчезнаха. Пренесоха се където смятаха, че им е мястото.

О, Богът пусна клона и си отдъхна.

— Виж, не сме искали да…

— Двамата можете да бъдете много полезни — прекъсна го Сюзън. — Вътре е голяма бъркотия. Вървете да помогнете на Банджо.

— Банджо ли?!

— Той… се разпорежда тук. Общо взето.

Вайълет се разсмя.

— Но той е…

— …главният тук — уморено довърши Сюзън.

— Щом казваш — вдигна рамене Хленчо. — Все едно. Можем да му обясняваме какво трябва да се направи…

— Не! Всички само са му обяснявали досега. Той знае кое е правилно. Помогнете му да започне. Разбрахме ли се? Но…