Тери Пратчет - Дядо Прас

Колосът се затътри тежко, но спря още на първата крачка.

— Мамчето ни разправяше да не пипаме момичетата и с пръстче — избоботи той. — И без скубане!

Тийтайм вдигна към тавана единственото си здраво око. Около ботушите му сивотата сякаш кипеше в камъка. И около Банджо.

„Търси пролука, опипва за слабо място!“ — прозря Сюзън.

— Знам ги аз момчетата като теб, Тийтайм — подхвана с най-сладникавия си глас заради великана. — Ти си побърканото хлапенце, от което всички странят, нали?

— Банджо! — обади се по-остро убиецът. — Казах ти да я хванеш!

— Ама мамчето не ни даваше да…

— Онова, което все се киска налудничаво и дори най-нахаканите биячи го отбягват, защото тутакси побеснява, рита и хапе по-зле от бясно куче — продължи Сюзън. — Момченцето, което тъй и не е проумяло разликата между мятането на камък по котка и подпалването й.

За нейно огромно удоволствие той се вторачи яростно.

— Млъкни!

— Обзалагам се, че никой никога не е искал да си играе с теб. Хлапето без приятелчета. Децата надушват смахнатите, ако ще и още да не знаят подходящите думи…

— Казах ти да млъкнеш! Банджо!

Чудесно… Чуваше желаната трепкаща нотка в гласа му.

— Отвратителното момченце, което е повдигало дори рокличките на куклите, за да надникне отдолу…

— Никога не съм го правил!

Банджо сви вежди разтревожено.

— Ама мамчето ни забраняваше…

— Не искам да слушам и думичка повече за препиканото ти мамче! — кресна Тийтайм.

Мечът на Средния Дейв излетя със сърдито съскане от ножницата.

— Ти май каза нещо за майка ни? — прошепна по-възрастният брат.

„Ха, вече трябва да внимава за трима едновременно…“

— Да, сигурна съм, че никой не е искал да си играе с теб. И са се случвали разни неприятности, които е трябвало да се потулват, нали?

— Банджо, направи най-сетне каквото искам от теб! — запищя Тийтайм.

Колосът стоеше до нея, но лицето му се кривеше в агонията на раздвоените чувства. Огромните пръсти ту се свиваха, ту се разтваряха, а устните му мърдаха, сякаш в главата му се вихреше ужасен спор.

— Наш’то мамче… казваше… нивгаш да не…

Сивите точици се стекоха по пода и се събраха в кълбо от сянка, което потъмня и се извиси с невероятна бързина. Надвеси се над тримата мъже и придоби форма.

— Ей, хаймани, пак ли почнахте с вашите белички?!

Чудовищната жена държеше в едната си ръка сноп върбови клони, по-дебели от мъжки крак.

Явлението изръмжа гърлено.

Средния Дейв отметна глава, за да срещне погледа на Мамчето Лилиуайт. Всяка пора по лицето й беше като яма. Всеки кафеникав зъб напомняше за надгробна плоча.

— Значи тъй, Дейви? Оставяш го да се набърква в мръсотийки, а?

Той заотстъпва.

— Не, мамче… Не, мамче…

— Банджо, пак ли искаш да ти съдера задника от бой? Ще ми се занасяш с момичета, а?

Великанът тупна на колене, жалки сълзи на окаяно послушание се стекоха по бузите му.

— Прости ми, мамче, прости ми, прости ми… Не-е-е-е… Прости ми, мамче…

Фигурата пак се наведе към Средния Дейв.

Мечът падна от безсилната му ръка. И лицето му сякаш се стичаше надолу. Средния Дейв заплака.

После изграчи, хвана се за гърдите и падна възнак. И изчезна.

А Тийтайм се разкикоти.

Сюзън го потупа по рамото и когато той се озърна, му нанесе тежък удар с разтворена длан.

Поне такъв беше замисълът й. Неговата ръка се стрелна по-бързо и улови китката й. Стори й се, че се е блъснала в стоманен прът.

— А, не може…

С периферното си зрение тя наблюдаваше как Банджо пълзи към мястото, заемано допреди миг от брат му. Мамчето Лилиуайт не се виждаше никаква.

— Тази кула ти се просмуква в душата — подхвърли весело убиецът. — Тършува, ровичка, за да те докопа накрая. Аз обаче изобщо не съм потискал детето в себе си…

Протегна другата си ръка и я сграбчи за косата. Дръпна главата й надолу.

Сюзън изпищя.

— И така ми е много по-забавно… — прошепна той в лицето й.

Изведнъж хватката му отслабна. Разнесе се мокър плясък на стоварена върху дъска пържола и Тийтайм се просна по гръб.

— Нема да скубеш момичета! — назидателно изгъгна Банджо. — Туй е лошо.

Убиецът подскочи като на пружина и се подпря за миг на парапета.

После измъкна меча. Острието изобщо не личеше в ярката светлина на кулата.

— Охо, в приказките имало зрънце истина! Толкова е тънко, че не го виждаш. Как ще се позабавлявам с него… — Размаха оръжието насреща им. — И колко е лекичко!

— Не би посмял да го използваш — вдигна рамене Сюзън. — Дядо ми ще те докопа.