Тери Пратчет - Дядо Прас

Чак сега забеляза, че липсват белите просветващи стъпала под краката му. Стъпваше по големи, разядени от времето варовикови плочи. А протегнатата му ръка докосна изгнила тухла.

Призраците на миналото се надигнаха от спомените му. Знаеше къде се е озовал. Беше в двора на училището, притежавано и ръководено от достопочтената дама Гамър Уимбълстоун.

Следователно се намираше в ловния резерват на Рони Дженкс.

Умът на възрастен му внушаваше, че Рони е бил тъпо седемгодишно досадниче с мускули и там, където трябва да има мозък. Детското въображение обаче — с много по-големи основания — си го бе представяло като олицетворено земетресение със запушени ноздри и вечно свити в юмруци пръсти, а петте му мозъчни клетки напрегнати докрай, за да издава заплашителното си сумтене.

О, богове… Та това е дървото, зад което се криеше Рони. И изглеждаше грамадно и неприятно, точно както го помнеше.

Но… Щом и без това е попаднал тук… Признаваше си, че е кльощав, но сега беше несравнимо по-голям от Рони Дженкс. О, да! Как ще му нарита скапаното задниче…

Осъзна грешката си, когато туловището пред него му засенчи слънцето.

Тийтайм се взираше замислено във вратата.

— Защо пък да не я отворя? Тъй и тъй стигнахме чак дотук…

— Придобил си власт над децата чрез зъбите им — ледено промълви Сюзън.

— Ами като го казваш по този начин, наистина звучи чудато. Въздействие чрез сходство. Ама че магия! Все пак не мислиш ли, че дядо ти ще се опита да те спаси? Само че… Не може. Това място е недостъпно за него. Значи затова е пратил теб…

— Изобщо не е вярно! Той…

Сюзън млъкна. Почувства се глупаво. Смърт наистина я бе подтикнал да дойде. Нямаше спор, той научаваше все повече неща за хората. И понякога се оказваше учудващо лукав за един крачещ скелет…

Но… Колко прозорлив беше Тийтайм? Малко прекалено радостен, за да му хрумне, че щом Смърт не може… Помъчи се да потисне мисълта, за да не я прочете той в очите й.

— Не ми се вярва да опита — промълви тя равнодушно. — Не е умен като теб, господин Тийтайм.

— Жалко.

— А ти мислиш ли, че всичко това ще ти се размине безнаказано?

— Ох… Надявах се, че хората говорят така само в книгите. — Изведнъж лицето му се озова съвсем близо до нейното. — Вече ми се размина. Край на Дядо Прас! А това е само началото. Разбира се, ще продължим да събираме зъбчетата. Какви възможности са скрити в…

Сякаш някъде далеч се срути лавина. Кротуващият Банджо се пробуди и тялото му се разтресе. Великанските ръце, опрени на коленете му, започнаха да се свиват.

— Туй к’во беше?

Тийтайм се озадачи искрено.

— Какво те безпокои?

— Ти каза: „Край на Дядо Прас.“

Банджо се изправи като планински връх, издигнат плавно от сблъскващи се тектонични плочи. Пръстите му си останаха близо до коленете.

Убиецът го позагледа с любопитство и се обърна към брат му.

— Нали знае с какво се занимаваме тук? Не му ли обясни?

Средния Дейв само вдигна рамене.

— Требе да има Дядо Прас — отсъди Банджо. — Отколе си има Дядо Прас.

Сюзън пък се взираше в пода. Сиви петна се стрелкаха по белия мрамор. Тя стоеше в истинска локва от безплътна сивота. Банджо също. А около Тийтайм точиците се събираха и отскачаха като оси от бурканче с мармалад.

Явно търсеха нещо.

— Ей, ама ти още ли вярваш в Дядо Прас? — подсмихва се Тийтайм. — А уж си такова голямо момче…

— Ъхъ, вярвам си. Та ти що каза: „Край на Дядо Прас“?

Убиецът небрежно посочи Сюзън.

— Тя го направи. Тя уби Дядо Прас.

Гувернантката в нея освирепя от тази простодушна наглост, присъща на детската площадка.

— Не бях аз! Той е…

— Ти го направи!

— Не бях аз!

— Ти го направи!

Бръснатата глава на Банджо се завъртя тежко към нея.

— Та к’во става с Дядо Прас?

— Не вярвам да е мъртъв. Но Тийтайм го е разболял много лошо…

— На кого му пука? — отпърха назад убиецът. — Банджо, като приключим тук, ще имаш подаръци колкото си искаш! Довери ми се!

— Требе да има Дядо Прас — затътна великанът. — Иначе нема да има Прасоколеда…

— Най-обикновен празник в чест на слънцето — махна с ръка Тийтайм. — И с нищо не е…

Средния Дейв се изправи. Дясната му ръка опипваше дръжката на меча.

— Ние ще си ходим. Двамата с Банджо. Не ми харесва тая история. Грабил съм и пак ще грабя, ама туй не е честно. Банджо, тръгвай с мене веднага!

— Ама как тъй „Край на Дядо Прас“?

Убиецът упорито сочеше Сюзън.

— Хвани я, Банджо. Тя е виновна за всичко!