Тери Пратчет - Дядо Прас

— Здрасти — приветства я някой весело до ухото й. — Как се казваш?

Тя се застави да извие главата си към него много бавно и отмерено.

Първо видя мътния сив блясък на стъкленото око. После жълтеникавобяло око с точица вместо зеница.

А около очите имаше дружелюбно розово лице, увенчано с невинни къдрици. Всъщност беше доста хубаво като за мъж, обаче очите подсказваха, че може и да е откраднато от другиго.

Ръката й посегна неволно, но веселият младок я изпревари — вече измъкваше ножницата изпод колана й.

— А, не! — отпъди той небрежно опитите й да си върне оръжието. — Виж ти, виж ти… Каква изненада! Бяла костена дръжка, безвкусни орнаменти с черепни мотиви… Второто любимо оръжие на Смърт, нали? Страхотна Прасоколеда си прекарвам тази година! И тъй, ти трябва да си Сюзън Сто-Хелит. Благородничка. Бих ти се поклонил — той изпърха леко назад, — но се боя да не ми сториш нещо страшно…

Прекъсна го тихо щракане, а магьосникът до вратата се задъха от ликуване.

— Да! Да! Дървена клечка за зъби в лявата ръка! Ама че е лесно! — Той забеляза втренчения поглед на Сюзън и изхъмка притеснен. — Господин Тийтайм, отворих петата ключалка! Никакви проблеми! Използвана е основната окултна последователност на Уодли! Всеки глупак би могъл да ги отвори, ако я знае!

— Аз я знам — кротко съобщи Тийтайм, без да отделя поглед от Сюзън.

— А… — Умът на Сайдни сякаш натисна педалите назад с все сила, защото отпред го чакаше неоспоримият факт, че убиецът няма време да се занимава с излишни хора. — Има… и… някои… любопитни… нововъведения… Хитроумни. Да. Аз… ами… ще се заема с шестата…

— Откъде знаеш коя съм? — сопна се Сюзън.

— Че да не е някаква тайна? Включена си в „Справочник за благородните семейства“ на Туърп. Изучавахме го. Дъртакът Мерисет дори ни подхвърляше всеки час, че така сме щели да познаваме бъдещите си клиенти и обекти. Известно ми е и кой е дядо ти по майчина линия.

Сюзън се постара да стане невидима. Уви, беше си все така срамно плътна.

— А ти кой си между другото?

— О, моля да бъда извинен. Джонатан Тийтайм, на вашите услуги. И не се опитвай да ме ядосаш с този тон. Дразня се само от най-важните неща. Е, господин Сайдни, напредваме ли? Ако се придържаме към окултната последователност на Уодли, сега е ред на медта и синьозелената светлина. Разбира се, ако нововъведенията не са прекалено сложни за вас…

— Веднага, господин Тийтайм.

— А ти как мислиш — ще се втурне ли дядо ти да те спасява? Вече имам меча му. Чудя се дали…

Поредното щракане.

— Шестата ключалка, господин Тийтайм!

— Нима…

— Ъ-ъ… искате ли да се заема със седмата?

— Както желаеш. Ще я отвориш с чисто бяла светлина. Но вероятно вече няма значение. Въпреки това ти благодаря. Беше ми много полезен.

— Ъ-ъ…

— Няма нужда да питаш. Можеш да си вървиш.

Сайдни дори не се забави да си прибере торбата с книгите и принадлежностите. Полетя надолу по стълбата, като че се боеше да не бъде върнат и затова се опитваше да изпревари звука.

— Само затова ли си нахлул тук? — изрече Сюзън. — За дребно обирджийство? — В края на краищата той носеше типичните дрехи на убиец, а тя знаеше как да вбеси хора като него. — Запълваме си времето с взломни кражби, така ли?

А той подскачаше възбудено.

— Крадец? Кой, аз ли? Грешиш, благородна госпожице. Но и да бях крадец, щях да отмъкна огъня от боговете.

— Отдавна си го имаме.

— Сигурно вече има и подобрен модел. Не, уважаема, онези са бандити и грабители. Свестни момчета, макар че не би искала да ги видиш как се хранят. Първият е Средния Дейв, вторият е брат му Банджо. Уверявам те, той може и да говори.

Малко по-дребният брат кимна мълчаливо. Сюзън разпозна погледа в очите му. Май се откриваше възможност да го насъска…

А имаше нужда от някакво преимущество. Дори косата й изглеждаше отвратително. Не можеше да се скрие във времето, не можеше да се слее със стените, а ето че дори косата й я подвеждаше…

Беше нормална. Тук беше такава, каквато й се искаше да бъде открай време.

Гнусна, противна, непоносима гадост!

Сайдни се молеше горещо, докато тичаше по стълбите. Не вярваше в никакви богове, защото магьосниците поначало рядко си позволяват да ги поощряват още повече в щуротиите им. Въпреки това се молеше разпалено, както подобава на атеист, който изведнъж е обзет от надеждата, че е сбъркал в убежденията си.

Никой не го повика. И никой не го догони.

Въпреки безумния страх си оставаше разсъдлив човек, затова позабави крачка. Не искаше да се пребие точно когато се е избавил от далеч по-ужасната опасност.