Тери Пратчет - Дядо Прас

— Ей, драги, добре ли си? — подхвана го Архиканцлерът. — Колко са единадесет процента от 1276?

— Сто и четиридесет цяло и тридесет и шест стотни — безметежно отвърна Ковчежникът.

— Аха, във форма си — весело го похвали Ридкъли. — Само тая история малко ме притеснява… Не сме имали труп в гардероб след произшествието с Архиканцлера Бъкълби.

— Всички го предупредихме, че ключалката заяжда — мрачно отрони Деканът. Ридкъли пак се вторачи в трупа.

— Случайно да го познавате? Прилича ми на уличен бияч. И къде ли са му ботушите?

Деканът извади стъклено кубче от джоба си и го размаха над тялото.

— Сериозни тавматургични смущения, господа — съобщи след малко. — Изтърсил се е тук с магия. — Започна да рови по джобовете на трупа и извади шепа малки бели нещица. — Ъ-ъ-ъх!… Зъби!

— Кой идиот ходи със зъби в джобовете? — изненада се Архиканцлерът.

— Може би некадърен боксьор? — предположи Професорът по неопределени изследвания. — Ще отида да повикам Модо. Не е зле да махне тези тленни останки оттук.

— Щом имаме данни от тавмометъра — замисли се Ридкъли, — защо да не се допитаме до Хекса?

— Муструм — строго изрече Деканът, — аз продължавам да държа на убеждението си, че все пак има проблеми, които можем да решим и без участието на онази мислеща… мелница.

Смърт оглеждаше внимателно Хекса.

— ЗНАЧИ ТОВА Е МАШИНА ЗА МИСЛЕНЕ?

— Ъ-ъ… да, сър — потвърди Пондър Стибънс. — Когато споменахте… Ами вижте, Хексът вярва във всичко… Но нали слънцето все пак ще изгрее? Това му е работата ъ края на краищата.

— ОСТАВИ НИ САМИ.

Пондър забърза с гърба напред към вратата.

Мравките щъкаха по тръбичките. Зъбните колелца се въртяха. Голямото воденично колело с овчите черепи скрибуцаше кротко. Някъде из механичните дебри писукаше мишка.

— ТУК ТВЪРДЯТ, ЧЕ СИ МИСЛИТЕЛ. ИСКАМ ДА СТИГНЕШ ДО ЛОГИЧНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, КОИТО ЩЕ НАСТЪПЯТ, АКО ХОРАТА ПРЕСТАНАТ ДА ВЯРВАТ В ДЯДО ПРАС. ОТГОВОРИ МИ — СЛЪНЦЕТО ЩЕ СЕ ИЗДИГНЕ ЛИ В НЕБЕТО?

Минаха няколко минути. Колелцата се въртяха. Мравките подтичваха. Мишката писукаше. Пясъчен часовник се спусна на пружина. Полюля се и отскочи нагоре.

Хексът написа: +++ Слънцето няма да се издигне в небето. +++

— ПРАВИЛНО. КАК МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНО ТОВА?

+++ С твърда и непоклатима вяра. +++

— ПРАВ СИ. ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС.

+++ Изпълнявам инструкцията. +++

— Е, ВЯРВАШ ЛИ В ДЯДО ПРАС?

+++ Вярвам. +++

— ВЯРВАШ… ЛИ… В… ДЯДО… ПРАС? ОТГОВОРИ МИ.

+++ ВЯРВАМ!!! +++

Настъпи промяна в нелепото струпване на тръбички и частички. Голямото колело се намести в ново положение. От другата страна на стената забръмчаха пчели.

— ДОБРЕ.

Смърт понечи да си тръгне, но перодръжката заскърца трескаво. Изчака и взе изписания лист.

+++ Скъпи Дядо Прас, за Прасоколеда си пожелавам… +++

— О, НЕ. ТА ТИ НЕ МОЖЕШ ДА МУ ПИШЕШ… — Смърт се замисли. — А ЗАЩО НЕ?

+++ Така е. Вече имам право. +++

Смърт дочете списъка.

— ВСЕ ПАК ТИ СИ МАШИНА. ВЕЩИТЕ НЯМАТ СТРЕМЕЖИ. ЕДНА ДРЪЖКА НА ВРАТА НЕ ИСКА НИЩО, МАКАР ДА Е СЛОЖЕН МЕХАНИЗЪМ.

+++ Всички неща копнеят да бъдат нещо друго. +++

— УБЕДИТЕЛЕН ДОВОД.

Смърт се сети за мъничките алени цветчета в черните дълбини.

— ПОВЕЧЕТО ПОНЯТИЯ В ТВОЯ СПИСЪК СА МИ НЕПОЗНАТИ. УВИ, ЕДВА ЛИ И ЧУВАЛЪТ ЩЕ УСПЕЕ ДА ИЗПЪЛНИ ЖЕЛАНИЯТА ТИ.

+++ Много съжалявам. +++

— НО НИЕ ЩЕ НАПРАВИМ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ — обеща Смърт. — ПРИЗНАВАМ, ЧЕ ЩЕ МИ ОЛЕКНЕ, КОГАТО ТАЗИ НОЩ ОТМИНЕ. НЕСРАВНИМО ПО-ТРУДНО Е ДА ПОДАРЯВАШ, ОТКОЛКОТО ДА ПОЛУЧАВАШ. — Той бръкна в чувала. — Я ДА ВИДИМ СЕГА… НА КОЛКО ГОДИНКИ СИ?

Накрая Сюзън вървеше бавно и на пръсти по стъпалата, а с дясната си ръка стискаше дръжката на меча.

„Ето ме тук, практично настроена към живота гувернантка, която на ум събира по-бързо, отколкото останалите на хартия, а се катеря в кула с формата на зъб, собственост на феята на зъбчетата, и се каня да размахвам меч, собственост на Смърт… Всеки път едно и също. А как ми се иска поне един месец, един-единствен проклет месец да ми се размине без тези глупости!“

Чуваше гласове малко по-нагоре. Обсъждаха някаква ключалка.

Надникна иззад ъгъла от последното стъпало.

Тук май имаше временен бивак. Виждаха се разни торби и постелки. Двама седяха на сандъци и наблюдаваха трети, който човъркаше врата в извита стена. Единият мъж беше най-чудовищната грамада, която бе виждала през живота си — от онези месести великани, чиито наглед убедителни тлъстини при нужда се оказват купища от съвсем леко отпуснати мускули. А другият…