Тери Пратчет - Дядо Прас

Направи крачка към него. Едното му око се сви в нервен тик.

— Той докопва всекиго. Но аз ще бъда готов за срещата с него.

— Не е зле да знаеш, че дядо ми е извънредно целеустремено създание — напомни Сюзън и го доближи още малко.

— О, значи ще си допаднем.

— Едва ли…

Нямаше време дори да се наведе. И изобщо не се опита да избегне втория удар.

— Тук е безсилно — обясни мило на изумения убиец. — Острието не съществува в кулата. Тук няма Смърт! — Ръката й се стовари върху бузата му. — Ти си още дете, аз пък вече съм гувернантка!

Не го удари, а мушна напред с другата ръка и го улучи под брадичката. Тийтайм прелетя с гърба напред над парапета.

И направи задно салто, макар да й изглеждаше невъзможно. Някак успя да стъпи във въздуха.

Лявата му ръка се впи в ръкава й, Сюзън изгуби опора под краката си и също се преметна през парапета. Улови се навреме, макар по-късно да й се стори, че всъщност парапетът я е хванал.

Убиецът се люлееше и зяпаше замислено. После стисна меча със зъби и посегна към колана си…

Щом си зададе въпроса: „Този идиот достатъчно луд ли е да намушка човека, от когото зависи да не се пребие?“, Сюзън си отговори. И с все сила стовари едната си обувка върху ухото му.

Платът на ръкава започна да се разкъсва. Тийтайм се опита да се хване по-нагоре. Тя го ритна отново и ръкавът се съдра. Още миг убиецът остана уловен за нищото, а после — с унесеното изражение на човек, решаващ сложна главоблъсканица — полетя надолу, запремята се, смали се…

Стовари се върху купчината зъби и ги пръсна по мрамора. Сгърчи се…

И изчезна.

Пръсти като прекалено наедрели банани хванаха внимателно Сюзън и я върнаха на площадката.

— Момчетата загазват, като вземат да пляскат момичета — обобщи убедено Банджо. — Затуй не бива да вършат тия бели.

Нещо щракна зад тях.

Вратата в извитата стена се отвори сама. Студена бяла мъгла се стелеше по пода.

— Наш’то мамче беше тука… — Банджо очевидно се мъчеше да проумее случката. — Да, тука беше…

— Вярно — поощри го Сюзън.

— Ама не беше наш’то мамче, щото нея я погребахме…

— Разбирам.

— Гледахме ги, като затрупаха гроба, и си беше както требе.

— Аха.

„Не се и съмнявам, че до последния момент не сте смеели да повярвате…“

— А де се дяна нашият Дейви?

— Банджо… Виж какво, той вече е другаде.

— Там дали му е хубаво? — неуверено попита колосът.

Сюзън се вкопчи с облекчение за възможността да каже истината или поне да не излъже направо.

— Може и да му е хубаво.

— По-добре ли е оттука?

— Не се знае. Някои хора казват, че и това не е изключено.

Банджо впи розовите си прасешки очички в нея. За частица от секундата тридесет и пет годишен мъж надникна през облаците в главата на петгодишното хлапе.

— Е, тъй бива. Пак ще се види с наш’то мамче. — Разговорът го изтощи видимо. Раменете му увиснаха. — Искам да си ходя вкъщи.

Тя огледа огромното изцапано лице, вдигна рамене безпомощно, извади кърпичка от джоба си и изтри най-лошите петна. После тикна кърпичката в ръката му.

— Издухай си носа.

Отмести се благоразумно, докато затихне ехото от могъщия тръбен звук.

— Задръж кърпичката. Моля те — каза му от сърце. — И си прибери ризата в панталона.

— Добре, госпойце.

— А сега слез долу и измети всички зъби извън кръга. Ще се справиш ли?

Банджо кимна.

— Какво трябва да направиш? — провери Сюзън. Той се съсредоточи.

— Ще измета зъбите от кръга.

— Браво на теб. Върви.

Сюзън го съпроводи с поглед и се озърна към отворената врата. Помнеше отлично, че магьосникът бе стигнал до шестата ключалка.

Стаята вътре беше само в бяло, а кълбящата се до коленете й мъгла поглъщаше звуците.

Имаше легло — голямо, с прашен стар балдахин.

Отначало й се привидя, че е празно, но след миг съзря тялото, загубило се сред хълмовете от възглавници. Изглеждаше досущ като престаряла дама с дантелено боне.

Старицата й се усмихна.

— Здравей, Сюзън.

Тя не помнеше да е имала баба. Майката на баща й бе починала малко след раждането на Сюзън, а по другата родова линия… Каква ти баба?! Но би искала да си има тъкмо такава баба. „В кошмарите си“ — добави непоносимо разсъдливата част от съзнанието й.

Причуваше й се детски смях. Някъде си играеха хлапета. Звукът открай време й действаше успокояващо.

Разбира се, стига да не чуваше думите, излитащи от малките устнички.

— Не — изрече с равен глас.

— Извинявай, миличка, не те разбрах — промълви старата дама.