Тери Пратчет - Дядо Прас

„Ако Дядо Прас се върне, ти ще изчезнеш, нали?“ Не знаеше как би могла да зададе такъв въпрос.

— Аз… напускам досегашната си работа — смънка той. — Аз… да де, ще продължа да замествам други богове през отпуските им.

Втренчи се умолително в очите й.

— Сериозно ли си го решил?

Сюзън се озърна към Вайълет. Е, ако поне тя вярва в него… Може и да им провърви. Нищо не се знае предварително.

— Както си решите. Наслаждавайте се на живота. А аз се прибирам вкъщи. Ама че Прасоколеда ми се падна!

Ревизорите трепкаха от напрежение. И както им е присъщо, ако нещо се оплете много, ама много зле, пък и се нуждае от незабавно разнищване, накрая се успокоиха и се захванаха със задачата да определят кой е виновен.

„Беше…“

Спряха дотук. Ревизорите оцеляваха с консенсус, а това превръща намирането на черната овца в сериозен проблем. И в края на краищата щом не можеха да посочат виновник, значи никой не бе сбъркал. Нали точно в това е смисълът на колективната отговорност? По нещичко прилича на лошия късмет…

„За съжаление хората могат да останат с неправилни представи за събитията. И да задават ненужни въпроси.“

„Ами Смърт? Той се намеси.“

„Е… Всъщност не е така.“

„Хайде, де! Той замеси и момичето.“

„А, не. Тя сама го реши.“

„Да, но той й каза…“

„Не. Напротив. Нареди й изобщо да не… Ох, проклятие!“

„От друга страна…“

Всички роби се обърнаха в очакване.

„Да?“

„Няма никакви улики. Особено в писмен вид. Някакви хора се ядосали и нападнали страната на феята на зъбчетата. Това е печално произшествие, но няма нищо общо с нас. Ние сме потресени, разбира се.“

„Не сме решили въпроса с Дядо Прас. Някои неща ще бъдат забелязани неизбежно. И пак ще предизвикат въпроси.“

Помълчаха, зареяни във въздуха.

„Може би ще се наложи да поемем…“

Дори не им се искаше да помислят думата, но успяха да продължат.

„…риск.“

Мъглата се кълбеше около Сюзън, а тя си мечтаеше за легло. И сутринта — порядъчни човешки удоволствия като кафе и закуска. Преди всичко леглото! Истинските неща…

Бинки спря. Тя погледа сънено ушите му, после го смуши с пети да продължи напред. Конят изцвили и не помръдна.

Костелива ръка бе хванала поводите. Смърт се появи пред очите й.

— ТОВА НЕ Е КРАЯТ. ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ ОЩЕ НЕЩО. ТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ГО ИЗМЪЧВАТ.

Сюзън провеси глава.

— Кои? Кого?

— ПРЕМЕСТИ СЕ ПО-НАПРЕД.

Смърт се метна на седлото и се пресегна покрай нея да хване юздата.

— Слушай, аз отидох…

— ЗНАМ. КОНТРОЛЪТ НАД ВЯРАТА. САМО ИЗВЪНРЕДНО ПРОСТОДУШЕН УМ БИ СЕ СЕТИЛ ЗА ТОВА. ТОЛКОВА ДРЕВНА МАГИЯ, ЧЕ НИКОЙ ВЕЧЕ НЕ Я СМЯТА ЗА МАГИЯ. КАКЪВ ЛЕСЕН НАЧИН ДА ОТНЕМЕШ ВЯРАТА НА МИЛИОНИ ДЕЦА В ДЯДО ПРАС.

— А ти с какво се занимаваше?

— АЗ СЪЩО СТОРИХ ОНОВА, КОЕТО БЯХ РЕШИЛ. ЗАПАЗИХ ПРОСТРАНСТВО. МИЛИОНИ КИЛИМИ С ПЕТНА ОТ САЖДИ, МИЛИОНИ НАПЪЛНЕНИ ЧОРАПИ, ПОКРИВИ СЪС СЛЕДИ ОТ ШЕЙНА… НЕВЕРИЕТО ТРУДНО ЩЕ СЕ НАМЕСТИ ПРИ ТАКИВА ДОКАЗАТЕЛСТВА. А АЛБЪРТ ТВЪРДИ, ЧЕ ДНИ НАРЕД НЯМАЛО ДА ПИЙНЕ ВЕРМУТ. ТАКА ДЯДО ПРАС ПОНЕ ИМА КЪДЕ ДА СЕ ВЪРНЕ.

— Какво трябва да правя сега?

— ДА ВЪРНЕШ ДЯДО ПРАС.

— О, нима? Заради спокойствието на хората, добрината в душите им и приятния звън на камбанките? Да не би да е толкова важно? Та той е някакъв си дебел стар смешник, който кара хората да се чувстват противно самодоволни на Прасоколеда! Значи преживях всичко това заради един дъртак, който се промъква в детските стаи?

— НЕ. СТОРИ ГО, ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.

— Какво общо има астрономията с Дядо Прас?

— СТАРИТЕ БОГОВЕ СИ НАМИРАТ НОВИ МЕСТА.

В Голямата зала една от масите вече се бе счупила под тежестта на гозбите.

— Как си, драги? — попита Деканът седящия до него Ковчежник. — Пак ли гълташ хапчета от сушени жаби?

— Аз… е… не. Не се чувствам зле. Разбира се, беше много стъписващо, когато…

— Жалко, защото съм ти приготвил подарък за Прасоколеда — прекъсна го Деканът. Подаде му опакована кутийка, в която нещо потракваше. — Разгледай го, ако искаш.

— О, колко мило… И хубаво…

— Купих го с мои пари, да знаеш.

— И хартията е толкова приятна…

— Струваше ми повече от долар.

— Нима?

Ковчежникът извади кутийката.

— Можеш да си слагаш в нея хапчетата от сушени жаби. Виждаш ли, написано е: „Хапчета от сушени жаби“.

Ковчежникът разклати кутийката.

— Много си грижлив — промълви безпомощно. — Сложил си хапчета вътре. Ще ми свършат работа.

— Взех ги от нощното ти шкафче. И без това се охарчих за кутийката.