Тери Пратчет - Дядо Прас

Глиганът зарови крака в преспите до ръба и едва не я хвърли от гърба си. Обърна муцуната си към кучетата.

Бяха много. Сюзън бе отраснала с кучета. В двореца бяха повече от килимите. Но тези не принадлежаха към същата ленива добродушна порода.

Заби пети в хълбоците на животното и сграбчи ушите му. Стори й се, че държи космати лопати.

— Завий наляво! — изпищя диво и дръпна съответното ухо.

Вложи цялата си воля в заповедта. В гласа й прозвуча недвусмислена заплаха за сериозен пердах преди сън в случай на непослушание.

За нейна неописуема изненада глиганът изгрухтя, завъртя се до самата пропаст и препусна. Кучетата се блъскаха едно в друго, докато се мъчеха да скочат след него.

Оттук изглеждаше, че от равнината няма път надолу освен най-краткия и фатално отвесен маршрут.

Кучетата пак тичаха по петите на жертвата си.

Сюзън се озърташе в сивия, лишен от източник на светлина въздух. Трябваше да има все някакъв изход…

Наистина имаше.

Скална издатина, подобна на гигантски назъбен нож, свързваше платото с отсрещните възвишения. Беше твърде тясна — само една снежна ивица с вледеняващи душата бездни от двете й страни.

По-добре от нищо. Защото беше нищо със сняг отгоре.

Глиганът стигна до началото на издатината и спря нерешително. Сюзън заби брадичка във врата му и отново го срита с пети.

С наведена зурла животното се хвърли напред. Краката му тласкаха като бутала. Наваксваше липсата на пъргавина с бясно усилие и напомняше за танцьор на степ, тичащ нагоре по ескалатор, който се спуска надолу.

— Добре, добре, до…

Единият крак се подхлъзна. За миг глиганът се опираше само на две места, останалите два крака чегъртаха безплодно по заледената скала. Сюзън рязко се наклони на другата страна и усети как пропастта я зове.

„Той ще ме хване, ако падна, той ще ме хване…“

Снежинките щипеха очите й. Друг, прастар глас се обади в ума й: „Няма да ме хване. Ако падна точно сега, значи не заслужавам да ме хване.“

Очите на животното бяха на една педя от нейните. И тя прозря…

Някой отвърна на погледа й.

Едната й обувка опря в камък и тя се отблъсна с последната ярост на отчаянието. Глиганът и момичето се заклатушкаха, после четирите крака на животното намериха опора и го понесоха напред по издатината.

Сюзън рискува да погледне назад.

Кучетата… не, кучешките форми не бяха далеч.

Поредното сътресение. Разхвърча се сняг. Светът се наклони. Мускулите на глигана се сгърчиха и го тласнаха миг преди огромен скален къс да пропадне в тъмата.

Сюзън се преметна в дълбока пряспа. Заопипва трескаво наоколо, очакваше да се хлъзне в бездната. Улови се за заледен клон. На няколко крачки от нея глиганът се задъхваше в снега.

Сюзън се изправи. Бяха стигнали до началото на горист хълм.

Кучетата се тълпяха пред издатината и внимаваха да не се избутат взаимно надолу.

Тя виждаше, че лесно биха преодолели препятствието. Дори глиганът успя да я пренесе на гърба си. Хвана клона с двете си ръце и дръпна. Отчупи се с пукот и Сюзън го размаха.

— Хайде, скачайте! Опитайте! Хайде, де!

Едно се престраши. Клонът го цапардоса, когато докосваше коравата земя. Сюзън се завъртя обратно и помете зашеметеното куче към урвата.

За миг силуетът се замъгли, после пропадна с вой.

Тя подскачаше от радост и бяс.

— Да, ето така! Кой е следващият?

Другите кучета се взряха в очите й и решиха, че няма следващ. С плахи стъпки се обърнаха и понечиха да се върнат на платото.

Една фигура им препречи пътя.

Преди миг я нямаше, но вече изглеждаше, че открай време си е била там. Май се състоеше от три снежни топки, струпани една върху друга. Имаше черни точки вместо очи. Полукръг от още точки изобразяваше устата. В ролята на носа стърчеше морков.

Две пръчки заместваха ръцете.

Поне така изглеждаха отдалеч. Едната стискаше нещо извито.

Гарван с провиснало на гърдите му парче мокра червена хартия кацна на едната тънка ръка.

— Скок, скок, скок! — изграчи жизнерадостно. — Честито ви слънцестоене! Чурулик-чурулик! Какво чакате, а? Да настъпи Прасоколеда ли?

Кучетата отстъпиха към ръба.

Снегът падаше на буци и постепенно откриваше кльощава фигура в развяваща се черна роба.

Смърт изплю моркова.

— ХО. ХО. ХО.

Сивите тела се преливаха в безплодни напъни да променят формата си.

— НАКРАЯ НЕ УСТОЯХТЕ НА ИЗКУШЕНИЕТО, ТАКА ЛИ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ДОПУСНАХТЕ ГРЕШКА.

Докосна дългата дървена дръжка. Острието изскочи и просветна.