Тери Пратчет - Дядо Прас

— Ти не си феята на зъбчетата.

— Заблуждаваш се, скъпа. Именно феята на зъбчетата съм.

— „О, бабо, какви големи зъби имаш…“ Ама че работа, дори пухения шал не си забравила!

— Сладурчето ми, не схващам…

— Пропуснала си люлеещия се стол — ухили се Сюзън. — Винаги съм си представяла, че ще има и люлеещ се стол…

Лек пукот зад гърба й. И затихващо „скръц-скръц“. Сюзън не си направи труда да погледне.

— Ако си добавила и котенце, което си играе с кълбо прежда, лошо ти се пише! — изсъска свирепо и стисна бронзовия свещник на шкафа. Беше задоволително тежък. — Не вярвам да си истинска — сподели още по-равнодушно. — Никаква дребна старица с пухен шал не властва тук. Излязла си от главата ми. Така се браниш… Бъркаш в главите на хората и откриваш какво ще ги довърши… — Замахна, но свещникът мина през фигурата на леглото. — Видя ли? Дори не съществуваш.

— Аз съществувам, миличка — увери я старицата, а очертанията й вече се меняха. — Но не и свещникът.

Сюзън разгледа новото видение.

— Не става. Ужасно е, но не ме плаши. И така нищо не постигаш. — Метаморфозата не спираше нито за миг. — И с образа на баща ми няма да ме стреснеш. Охо, ти май остъргваш дънцето? А паяците ги харесвам. Змиите не ме притесняват. И плъховете са големи симпатяги. Кучета? Не. Извинявай, но нима някой може да се страхува от това!

Тя сграбчи нещото и този път видът му се запази. Приличаше на малка съсухрена маймунка, само че с големи хлътнали очи под издаденото като тераса чело. Сивата козина висеше на оклюмали кичури. Създанието мърдаше безсилно в ръцете й и гърдите му свиреха.

— Не се плаша лесно — осведоми го Сюзън, — затова пък ще се смаеш, като се убедиш колко се ядосвам.

Създанието се отпусна примирено.

— Аз… Аз…

Тя го остави на леглото.

— Караконджол си, нали?

— Не кой да е… Караконджолът…

— Това какво означава?

— Първият…

Сюзън забелязваше колко е кльощав, как бялото и сивото прошарват козината му, как се е изопнала кожата върху костите…

— Първият ли?

— Аз… Някога имаше… Помня времето, когато всичко беше друго. Ледове. Много пъти ледове. И… как ги наричате сега? — Създанието се задави. — Земите, големите земи… Бяха различни…

Сюзън седна на края на леглото.

— За континентите ли говориш?

— …да, различни, — Хлътналите черни очи светнаха срещу нея, изведнъж караконджолът се поизпъчи и размаха хилавите си ръце. — Аз бях тъмата в пещерите! Аз бях сенките в клонаците! — Пак се сви и се разкашля. — А после… онова нещо… сещаш се… светло, ярко… Сияние, което носиш… Малко горещо слънце в ръцете… Вече нямаше мрак, само сенки. Вие си направихте секири и ги размахахте в горите… И след това…

— Все още има изобилие от караконджоли — напомни тя без особено съчувствие.

— Спотайват се под леглата! Крият се в кухненските шкафове! Но… — Създанието се пребори мъчително да си поеме дъх. — Да ме беше видяла в старото време… Когато те идваха в дълбоките пещери… да драскат по стените, за да им върви в лова… Можех да изрева направо в главите им… Чак червата им да паднат през задниците…

— Да, старите умения се забравят — сериозно потвърди Сюзън.

— О, после се навъдиха други… Но не познаваха онзи първичен, възхитителен ужас… Бяха им достъпни — дори в шепота си караконджолът вложи унищожителен кикот — само тъмните ъгълчета… Аз бях мракът! Аз бях… първият… А вече не правех… нищо повече от тях… Плашех слугините, вкисвах сметаната… Дебнех в сенките, щом от старата година останеше последната огризка… И една нощ… се попитах: „Защо?“

— Чудеше се какъв е смисълът да продължаваш ли?

— …да плаша децата… да се спотайвам… и тогава започнах да се вглеждам в тях. Когато имаше ледове, нямаше деца… Само големи и малки човеци, а не деца… И… и в техните глави съществуваше друг свят… Там остана предишното време. Когато всичко беше младо.

— Ясно. Ти излезе изпод леглото…

— Наглеждах ги… Стараех се да не ги сполети зло…

Сюзън пък се постара да не потрепери.

— Ами зъбчетата?

— Аз… ами не бива да се въргалят навсякъде, всеки би могъл да ги прибере, да извърши страшни злини. А аз ги харесвах, не исках да страдат… — хриптеше и бълбукаше създанието. — Не съм се блазнил да ги нараня, само ги гледах… И пазех зъбите… Понякога сядах тук да ги послушам…

Мрънкаше с увлечение. Сюзън го слушаше и смутена, и изумена. Не знаеше дали да го съжали или — както все по-силно се изкушаваше — да го размаже по пода.