Тери Пратчет - Дядо Прас

„Някой ден — отново се закани Сюзън — ще я докопам!“

— Сюзън… — обади се момичето изпод завивката.

— Слушам те.

— Нали знаеш, че миналата седмица пратихме писма на Дядо Прас?

— И?

— Да, ама… В парка Рейчъл разправяше, че нямало никакъв Дядо Прас, а само татковци. И другите деца го казаха.

Шумолене откъм другото легло — братчето на Туайла наостри слух.

„Ами сега…“

— Какво ви засяга има ли Дядо Прас, щом си получавате подаръците? — опита се да злоупотреби с детската им алчност.

— Засяга ни.

„Олеле…“ Сюзън приседна на края на леглото й. Трескаво търсеше изход. Потупа една показала се ръчичка.

— Ами ето какво мисля… — започна и мислено въздъхна дълбоко. — Там, където хората са невежи и заблудени… Където, меко казано, имат прозорливостта на пиленце насред ураган… Където са трогателно доверчиви, привързани към нелепите си детски спомени и, общо взето, имат представа за физическите закони на Вселената колкото и един рак за алпинизма… Да, Туайла, по такива места Дядо Прас съществува.

Мълчание под завивките, но тя долови, че тонът на гласа й постигна целта. Думите не означаваха нищо за децата. „Какво друго да очакваш от човечеството?“, както често бе чувала от дядо си.

— Лека нощ — измънка сънливо момичето.

— Лека нощ.

Не беше дори бар, а място, където хората си пийват, докато чакат други хора, с които да си уредят далаверката. Обикновено ставаше дума за смяната на собственост върху нещо, но нали това е същността на бизнеса изобщо?

Затова може да се каже, че петима бизнесмени седяха около маса, осветена от залепена на чинийка свещ. По средата се мъдреше и отворена бутилка.

Стараеха се гърлото й да не е прекалено близо до пламъчето.

— Ей, минава шест — напомни един грамаден мъжага с бакенбарди и брада, с които някой би могъл да изхрани стадото си кози. — Откога дрънна часовникът. Пък оня тип никакъв го няма. Я да си ходим.

— Седи си кротко, ясно? Убийците все закъсняват. Тъй им прилича, светна ли ти в чутурата?

— Ама тоя е смахнат.

— Има си приумици човекът.

— И к’ва е разликата?

— Един чувал мангизи.

Тримата, които още не се бяха обадили, се спогледаха.

— Чакай бе — озъби се Мрежестия. — Не сме се разбирали да имаме вземане-даване с убиец. Банджо, той не каза, че ще идва убиец, нали?

Отекна звук като далечна гръмотевица. Банджо Лилиуайт се прокашля.

— Ами да — долетя някъде от върха. — Не каза.

Другите изчакаха тътенът да заглъхне. Дори гласът на Банджо надвисваше.

— Отгоре на всичко — настоя първият — е смахнат. И има гнусно око.

— Стъклено е, к’во ти пука? — вдигна рамене Котака и поиска от сервитьора четири бири и чаша мляко. — Плаща по десет хилядарки на калпак. А окото му не ми влиза в работата.

— Да, ама чух да разправят, че било направено, от същата гадост, дето правели от нея и кълбата за гадаене. Е, това да не е хубаво? Стъклено било, пък гледа с него.

Този от мъжете носеше прякора Мъхнатко, макар никой да не знаеше защо. 4 4 Мъхнатко не беше от хората, на които ти се иска да задаваш въпроси, освен ако не звучат приблизително така: „А-а-а-ако ви дам всичките си пари, н-н-н-нали няма да ми счупите и другия крак?“

Котака въздъхна. В господин Тийтайм наистина имаше нещо сбъркано. Но всички от Гилдията на убийците си бяха превъртели посвоему. Пък и човекът беше готов да плати добре. Мнозина убийци ползваха услугите на взломаджии или доносници, формално погледнато, нарушаваха правилата, но при този всеобщ упадък… Обикновено плащаха със закъснение и се пазаряха за всеки цент, сякаш ти правеха услуга. С Тийтайм обаче можеше да се погодиш. Е, да, при разговор с него след няколко минути очите ти започваха да сълзят, а кожата те засърбяваше и отвътре, ама никой не е идеален, нали?

Мъхнатко се наклони напред и зашепна заговорнически:

— Айде на бас, че той е тука. Предрешил се е! И ни се подиграва! Само да го видя да се хили…

Кокалчетата на юмруците му изпукаха. А Средния Дейв, последният от петимата, се огледа. Наистина имаше множество самотници из ниското здрачно помещение. И май повечето предпочитаха широките безформени наметала с големи качулки.

Никой не излъчваше особено дружелюбие.

— Мъхнатко, не си измисляй — промърмори Котака.

— Те си падат по такива номера — изръмжа Мъхнатко. — Много ги бива да се правят на к’вито си поискат.

— Ами да се предреши, ако ще, нали окото го издава?

— До огнището седи един с превръзка на окото — подхвърли Средния Дейв.