Тери Пратчет - Дядо Прас

Той рядко отваряше уста, затова пък винаги беше нащрек. И другите се вторачиха в посочения човек.

— Ще чака да се залисаме, после ще ни се смее — изсумтя Мъхнатко.

— Ама те убиват само за пари — напомни Котака, макар и вече не толкова уверено.

Впиваха погледи в закачуления мъж с превръзката, който им отвръщаше със същото.

Ако някой ги помолеше да опишат с какво се препитават, биха отговорили: „Ами от всичко по малко.“ Или: „С к’вото ми падне.“ Най-вероятната реплика на Банджо обаче би прозвучала така: „А бе, я се…“ В равнодушните очи на обществото бяха престъпници, макар самите те да не се смятаха за такива, а и не биха могли да напишат правилно думата „криминален“. Най-общо заниманията им включваха пренасяне на неща от едно място на друго. Случваше се нещата да са от неподходящата страна на дебела стоманена врата или не в която къща трябваше да бъдат. Понякога пък въпросните неща представляваха хора — твърде незначителни, за да им обърне внимание Гилдията на убийците, но въпреки това се изтъпанваха там, където пречеха най-много. Повече им приличаше да намерят покой, да речем, на морското дъно. 5 5 Мрежестия заслужи прякора си със своя изобретателски принос в методите за прикрепване на досадниците към дъното с помощта на бетонен блок. Процесът има един недостатък — след време изплуват парчета и плъзват ненужни приказки. Хитроумният мъж се досети, че ако увиеш и парче гъста мрежа около натрапника, ще си спестиш неприятните слухове, а през дупките рибите и раците пак ще могат да си свършат работата по почистването.

Никой от петимата не принадлежеше към официалните Гилдии, а и клиентите им почти винаги си имаха зловещи причини да не търсят помощта на същите тези Гилдии — понякога и защото бяха техни членове. Винаги се намираше нещо, което трябваше да бъде преместено от точка А в точка Б или пък на дъното на точка М.

— Ей сегинка ще дойде — увери ги Мъхнатко.

Банджо се прокашля. Пак се бе появила някаква мисъл в главата му.

— А бе, нещо не разбирам…

— Казвай, казвай — насърчи го брат му Средния Дейв. 6 6 Подземният свят на Анкх-Морпорк се отличаваше с такива мащаби, че обикновеният свят се носеше върху него като кокошчица, опитваща се да нахрани гнездо с пораснали щраусчета. Вече имаше Големия Дейв, Тлъстия Дейв, Лудия Дейв, Слабака Дейви и Дългуча Дей. А все някакъв прякор трябваше да измислят и на този от братята Лилиуайт.

— Откога в тая дупка има келнери, а?

— Добър вечер — поздрави ги учтиво Тийтайм и остави подноса на масата.

Зяпнаха го онемели, а той им се усмихна приятелски. После грамадната длан на Мъхнатко плесна по масата.

— Ще ни се промъкваш, дребосък такъв… — започна заплашително.

В техния занаят хората обикновено се сдобиваха с качество, близко до ясновидството. Средния Дейв и Котака небрежно поизместиха столовете си настрани.

— Здрасти и на теб! — жизнерадостно изрече Тийтайм.

Нещо блесна и един нож се заби между палеца и показалеца на Мъхнатко, който се вторачи уплашено във все още непокътнатата си ръка.

— Казвам се Тийтайм, а ти кой си?

— Ами… Мъхнатко.

— Интересно име. И защо те наричат така?

Средния Дейв сгуши глава в раменете си, а Мъхнатко се вторачи в лицето на убиеца. Стъкленото око беше просто топче от леко просветваща сивота. Другото приличаше на точица в бяло море. Единственият допир на Мъхнатко с интелекта се състоеше в обирането и пребиването му, но внезапно пробудилият се инстинкт за самосъхранение го прикова към стола.

— Щото не се бръсна — смънка той.

— Господине, острите неща го дразнят — подсказа Котака.

— Мъхнатко, а ти много приятели ли имаш?

— Ъхъ, намират се, колкото да не е без хич…

С внезапно, стряскащо движение Тийтайм се извъртя, докопа стол, премести го до масата и се настани. Трима от тях вече бяха стиснали дръжките на мечовете си.

— Аз пък нямам — обясни убиецът, сякаш се извиняваше. — Май не знам как да се сприятелявам. Но от друга страна… Струва ми се, че нямам и нито един враг. Приятно е, нали?

С искрящия, припукващ и диво въртящ се фойерверк на ума си Тийтайм размишляваше за безсмъртието.

Безспорно беше луд, но не и глупак. В Гилдията на убийците имаше множество портрети и бюстове… не на нейни членове, а на прочути техни обекти, всеки придружен със скромна бронзова табела, например: „Напуснал този скръбен свят на 3 груни в Годината на сгърчената въшка със съдействието на достопочтения К. У. Добсън (Клан на усойницата).“ В много образователни институции с традиции има мемориални зали в чест на възпитаниците, отдали живота си за кралството и страната. Гилдията не се отличаваше от тях, само че възникваше въпросът, чий живот е бил отдаден.