Тери Пратчет - Дядо Прас

— Та как ти беше името?

— Ърни. Ъ-ъ… Да, Ърни.

Тийтайм леко завъртя глава.

— Качвайте се, господа. Това е моят приятел Ърни. Ще ни вози тази нощ.

Още половин дузина фигури изплуваха от мъглата и се покатериха отзад в каруцата. Ърни изобщо не се опита да ги погледне. Съзнаваше, че такава постъпка не би била проява на благоразумие. Само усети, че най-грамадният натрапник носеше дълъг вързоп, който шаваше и издаваше задавени звуци.

— Ей, Ърни, стига си треперил. Просто ще ни откараш докъдето искаме.

— Накъде сега, господине?

— А, ще видим. Първо обаче ще спреш на площад „Сатор“ до втория фонтан.

Ножът се отдръпна и коларят прекрати усилията да диша през ушите си.

— Ъ-ъ…

— Какво има? Много си напрегнат. В такива случаи помага лек масаж на шията.

— Такова… Става лошо, като возя някого. Чарли направо ще ми смачка фасона…

— Виж, от него няма защо да се боиш — тупна го Тийтайм по гърба. — Нали всички тук сме свои хора!

— А туй момиче защо го помъкнахме? — обади се някой отзад.

— Не може тъй да треснеш момиче по главата — затътна още един глас. — Мамчето разправяше да не бием момичета. Викаше ни, че само лошите момчета го правят…

— Банджо, хайде стига!

— Да, ама мамчето…

— Шът! — обади се невъзмутимо Тийтайм. — Не е нужно да занимаваме и Ърни с проблемите си.

— Аз, да знаете, съм глух като пън — забърбори коларят, който схващаше извънредно бързо смисъла на някои ситуации. — Пък и едва си виждам краката. Изобщо не помня лица. Като си приказват за забравяне, хората все мен споменават. — От гърлото му вече се изтръгваше пискливо гъргорене. — Някой път и името си не знам!…

— Ърни — напомни му усмихнат Тийтайм. — А, пристигнахме. Я гледай, там май стават някакви безредици.

Отпред наистина се чуваше шум като от сбиване, после двама маскирани тролове претичаха тежко, следвани по петите от трима стражи. Никой дори не погледна към каруцата.

— Чух, че бандата на Чакъла щяла да обира днес трезора на Пакли — обясни някой зад гърба на коларя.

— Значи господин Браун няма да идва с нас — прихна друг.

— А, не бих се съгласил с вас, господин Лилиуайт — възрази трети откъм фонтана. — Ще поемете ли торбата, докато се кача при вас? Внимавайте, доста е понатежала.

Дори гласът беше спретнат. Подсказваше, че притежателят му винаги брои рестото, преди да излезе от магазина.

— Продължавай, Ърни — подкани Тийтайм. — Доколкото знам, трябва да заобиколим и да минем зад Университета.

Каруцата пак задрънча по калдъръма, а спретнатият гласец подхвана разговор:

— Най-добре да прибереш париците и да се изсулиш кротко. Прав ли съм?

Някой промърмори одобрително:

— Туй съм го засукал с майчиното мляко.

— Господин Лилиуайт, още много хитрини сте засукал с млякото на майка си.

— Ей, я да не приказваш за наш’то мамче! — отекна отглас от земетръс.

— Банджо, стегни се, де. Това е господин Браун!

— Ама що плещи за мамчето!

— Ясно, ясно! Впрочем, здрасти, Банджо. Някъде по джобовете имах бонбонче… Заповядай. Да, вашата майка разбираше тънкостите на живота. Влизаш тихомълком, вършиш си работата без разтакаване, после изчезваш по терлици. И не се помайваш на мястото, за да броиш плячката и да се тупаш е гърдите колко си печен. Прав ли съм?

— Господин Браун, като я премерих на ръка тая торба, не сте си губил времето.

— Джобни пари, господин Котако. Подаръче за Прасоколеда, образно казано. Аз така си го представям — не награбваш всичко и не тичаш презглава. Вземаш малко и излизаш спокойно. И се обличаш прилично. Това трябва да запомни човек — да не бяга Никога! Онези от Стражата веднага се втурват подир теб. Същински гончета са. Не така! Свиваш невъзмутимо зад ъгъла, изчакваш да задочне шумотевицата и се връщаш. Тогава се слисват и те пускат да минеш покрай тях. Пожелаваш им лека нощ и се прибираш вкъщи да пийнеш горещ чай.

— Тъй, тъй! Ако имаш здрави гащи, измъкваш се от кашата.

— Не ме разбрахте, господин Мъхнатко. Никога не затъваш в нея… Ха! Банджо, какво стана с устата ти?

— Падна му едно зъбче — изкиска се някой.

— Ъхъ, господин Браун, падна ми зъбче — потвърди планината с грохот на търкалящи се камъни.

Наоколо вече нямаше никого въпреки оживлението в града зад тях и близостта на Невидимия университет. Къщите по улиците бяха очевидно изоставени. И звуците се променяха странно. Шумотевицата на Анкх-Морпорк стигаше до ушите им като през дебела стена. Навлизаха в презряното кътче на града, където Университетът открай време се отърваваше от отпадъците си, затова на квартала му излезе името Пърхащата недвижимост.