Тери Пратчет - Дядо Прас

„Особено находчив е за човек“ — добави третият.

„А най-прекрасното е — каза първият или вторият, защото робите не се отличаваха абсолютно по нищо, — че ще контролираме още толкова много неща.“

„Мисленето им е изумително — вметна друг. — Алогична логика.“

„Децата… Кой би се сетил? Но днес — децата, утре — целия свят.“

„Дайте ми дете, преди да е навършило седем години, и ще бъде мое завинаги…“

Настъпи ужасна пауза.

Съществата, наричащи себе си Ревизорите, не вярваха в нищо, освен може би в безсмъртието. И знаеха, че единственият начин да го постигнат е да не живеят изобщо. А най-силно не вярваха в индивидуалността. Да бъдеш личност означава да си твар с начало и с край. Те се опираха на извода, че в безкрайната Вселена всеки живот е невъобразимо кратък, затова умираха мигновено. Разбира се, в логиката им имаше уязвим елемент, но докато го открият, вече беше твърде късно.

Преди всичко отбягваха изказвания, действия или преживявания, които биха могли да ги откроят от останалите.

„Изречението беше в първо лице“ — заяви един.

„А! Да… Но нали разбирате, ние само цитирахме — побърза да се поправи другият. — Някакъв религиозен деец го бе казал, и то за възпитанието на децата. Затова е логично той да говори в първо лице. Аз обаче никога не бих се изразил… Проклятие!“

Робата изчезна в бледо облаче дим.

„Нека това ни бъде за урок“ — изрече един от оцелелите, а в същия миг започна съществуването си друга неразличима сива роба.

„Да — потвърди новодошлият. — Както изглежда…“

Спря се насред изречението. Доближаваше ги тъмен силует.

„Той е!“

Те избледняха припряно и се изгубиха в околния фон.

Тъмната фигура спря до поваления колар и се наведе.

— ДА ТИ ПОМОГНА ЛИ ДА СТАНЕШ?

Ърни го погледна с благодарност.

— Ъхъ, няма да е зле. — Стъпи на краката си и залитна леко. — Ей, господине, ама пръстите ти са ледени!

— СЪЖАЛЯВАМ.

— Оня защо го направи? Нали си кротувах? Можеше да ме затрие!

Смърт се озърташе и душеше сърдито въздуха.

— И сега как ще се разправям с шефа, а? — горещеше се Ърни.

— ИЗВИНЯВАЙ. НЕВЪЗПИТАНО Е, НО СЕ РАЗСЕЯХ ЗА МИГ.

— Ами как ще обяснявам, че някакви типове са отпратили с каруцата? Ще ме изритат, големи главоболия ще си имам…

— А, РАЗБИРАМ. ПОНЕ В ТОВА ОТНОШЕНИЕ, ЪРНЕСТ, ИМАМ ДОБРА НОВИНА ЗА ТЕБ. УВИ, ИМАМ И ЛОШИ НОВИНИ.

Ърни го слушаше замаяно. Два-три пъти се озърна към трупа в краката си. Беше достатъчно схватлив, за да не оспорва очевидното, обяснено и от двуметров скелет с голяма коса в ръцете.

— Ясно. Значи пукясах.

— ПРАВ СИ.

— Ъ-ъ… такова… Жрецът разправяше… Като умреш, де… Все едно влизаш през врата и от другата страна… Някакво страшно място…

Смърт се взря във все по-неясното лице.

— ПРЕЗ ВРАТА, ТЪЙ ЛИ?

— Жрецът…

— СПОРЕД МЕН ЗАВИСИ ОТ КОЯ СТРАНА ВЛИЗАШ.

Когато на улицата остана само доскорошното телесно убежище на покойника, сивите роби се появиха отново.

„Честно казано, той се държи все по-неприятно.“

„Забелязахте ли, че търсеше нас? Започнал е да подозира нещо. Става все по-загрижен…“

„Да… Но прелестта на този план се крие в невъзможността той да се намеси.“

„Той може да проникне навсякъде.“

„О, не. Не е съвсем вярно.“

С неизразимо с думи самодоволство те се разтвориха в нищото.

Вечерта преди Прасоколеда. В цялата къща…

…се разшава само едно същество. Беше мишка.

Разбира се, както можеше и да се очаква, някой беше заложил капан. Но понеже беше празник, примамката беше свинска пръжка. Уханието й влудяваше мишката през целия ден. Вече никой не ходеше насам-натам и животинчето беше готово да рискува.

Не знаеше, че се промъква към капан. Мишките не са блестящи в споделянето на опита си. Не водят мишлетата да разгледат прочути капани и не ги поучават: „Виждаш ли, ето тук се спомина чичо ти Артър.“

Малкото създание само знаеше, че има нещо за ядене на дъсчица с тел около нея.

Кратко оживление… и челюстите му захапаха пръжката.

По-точно минаха през нея. Мишката се вторачи в онова, което лежеше под дебелата тел, после вдигна глава към черната фигурка.

— Писук?

— ПИСУК — потвърди Смърт на мишките.

С това историята приключи. След малко Смърт на мишките се огледа с любопитство. Поради естеството на много важната си работа най-често посещаваше разни вонящи дворове и мухлясали подземия, също вътрешности на котки и какви ли не дупки, където плъховете и котките най-сетне откриваха истината има ли в края на краищата Обетовано сиренце или няма. Това място обаче беше нещо съвсем друго.