— Скапани магьосници — изсъска Ърни по навик.
— Моля? — учуди се Тийтайм.
— Прадядо ми все се вайкаше, че сме имали имот някъде тука. Ниски равнища на магията, как пък не! На магьосниците нищичко им няма, нали се пазят с разни заклинания. Тук магийка, там магийка… Ама все някъде се утаяват, нали?
— Около Университета имаше и табели с предупреждения — напомни спретнатият гласец.
— Да, бе! — прихна друг. — Все едно на тях пишеше: „Страхотни са за подпалки.“
— Ама чуйте бе, хора! Хвърлят стара магия за гърмене, после друга за правене на злато, накрая трета за отглеждане на моркови. И к’во става, като се смесят, а? Прадядо се кълнеше, че някои сутрини семейството се будело и к’во да види? Зимникът пораснал над покрива. Ставало и по-зле — добави мрачно Ърни.
— Няма лъжа — подкрепи го някой отзад. — Както си вървиш по улицата и срещаш себе си. Тъпотия!
— Кучето мъкнело разни боклуци вкъщи — продължи разпалено коларят. — Прадядо викаше, че все се криели зад дивана, щото не се знаело… Потрошени жезли със зелени пушеци около тях, ей таквиз щуротии. А котето като почнело да си играе с нещо, по-добре било да не се заглеждаш. — Ърни почти забрави настоящите си затруднения, обхванат от наследствен праведен гняв. — Сега ни лъжат в очите, че старите книги за магия ги заравяли надълбоко, пък заклинанията ги рециклирали. Да не е голяма утеха, като картофите ти вземат да се разхождат по полето? Прадядо отишъл да се оплаче на главния магьосник, пък оня му казал… — Заговори със задавен носов глас, както си представяше произношението на образованите хора: — „Временни неудобства, добри ми човече, всичко ще отшуми след някакви си петдесет хилядолетия.“
Вече личеше, че се намират в задънена улица. Полусрутени къщи със зейнали дупки вместо врати и прозорци се облягаха пиянски една на друга.
— Нали уж щяха да поразчистят тука… — изсумтя някой.
— Да, бе, чакай! — Плюнката на Ърни тупна на земята и избяга. — Разни смахнати се навъртат наоколо, ровичкат, отмъкват по нещо…
— Право към стената — дружелюбно изрече Тийтайм. — Ако съм схванал правилно, обикновено преминавате до купчината боклук при сухото дърво. Е, не съм ви виждал точно в този момент…
— А, не мога и там да ви откарам! — възкликна Ърни. — Да ви повозя е едно, ама и други хора чак дотам…
Тийтайм въздъхна.
— Досега се разбирахме толкова добре. Ърни, чуй ме — или ще ни прекараш през прохода, или, макар да го казвам с голямо съжаление, ще те убия.
— Ама ако ви отведа там…
— Какво лошо може да те сполети? Най-много да си загубиш работата. А иначе ще умреш. Всъщност се оказва, че ти правя услуга. Хайде, кажи „да“.
Мозъкът на коларя съвсем се оплете. Момъкът наглед беше глезено конте, пък и говореше приятно, само дето думите не се връзваха с гласа…
— Освен това не е твоя вината, ако си бил принуден с нож, опрян в гърба.
— Е, да, щом съм бил принуден…
Конят спря и зачака с търпението на животно, на което маршрутът му е по-ясен, отколкото на коларя. Ърни порови в широкия джоб на кожуха и извади нещо като кутийка за енфие. Отвори я и вътре засия някакъв прашец.
— С това какво правиш? — любознателно се осведоми Тийтайм.
— Ами вземаш една щипка и я подхвърляш във въздуха. Чува се едно „зън“ и пролуката се отваря.
— Виж ти… Значи никакво специално обучение или тайни думи?
— Ъ-ъ… не. Подхвърляш прашеца към стената, после — „зън“.
— Сериозно? Може ли да опитам?
Отне кутията от безволно отпуснатата ръка на коларя и пусна щипка прашец пред муцуната на коня. Във въздуха светна тясна арка, от която се разхвърчаха искри, чу се мелодичен звук.
— Леле! — разтресе се каруцата. — Дейви, глей колко е хубаво…
— Ъхъ.
— К’ви искрички…
— А после караш напред, така ли? — пожела да уточни Тийтайм.
— Ами да, само че бързо. Остава отворено за-малко.
Младежът прибра кутийката.
— Много ти благодаря, Ърни. Извънредно съм ти признателен.
Другата му ръка се стрелна напред. Блесна метал. Коларят примига и се килна от каруцата.
Отзад настъпи тишина, наситена с потрес… и с оттенък на искрено страхопочитание.
— Ама че скучно човече беше, нали? — озърна се за миг Тийтайм и хвана поводите.
Заваля сняг и върху неподвижното тяло на Ърни, и през няколко качулати сиви роби, увиснали във въздуха.
„Трябва да си признаем — отбеляза първият, — че той буди възхищение.“
„Наистина — съгласи се вторият. — Ние никога не бихме се насочили към целта по този път.“
Читать дальше