Тери Пратчет - Дядо Прас

Този път се опря на търпението си. Пръстите му доразпределиха тютюна върху хартийката и я вдигнаха към устните му.

— Не — отговори той изчерпателно.

Мрежестия се опита да стопи леда.

— Е, никой не смята Банджо за много схватлив, ама винаги е полезен. Може да вдигне по двамина с една ръка. И то като ги стиска за вратовете.

— Ъхъ — потвърди планината от плът.

— Прилича ми на вулкан — подметна Тийтайм.

— Сериозно? — поклати глава Средния Дейв Лилиуайт.

Мрежестия се пресегна припряно и го бутна обратно на стола. А убиецът му се усмихваше.

— Господин Среден Дейв, искрено се надявам да бъдем приятели. Боли ме сърцето, като си помисля, че може да има неприязън в отношенията ни. — Изгледа и другите. — Споразумяхме ли се, господа?

Те закимаха, макар и малко неохотно заради мълчаливия консенсус къде му е мястото на този тип — в добре затворена стая с меки стени, — но в края на краищата десет хиляди долара са си пари.

— Добре — поощри ги Тийтайм и премери с поглед Банджо. — В такъв случай нищо не ни пречи да започнем.

Замахна и прасна с все сила великана по устата.

Смърт не се явява лично за края на всеки живот. Не е необходимо. Президентите и министър-председателите също не ходят по домовете на хората да ги поучават как да живеят — би било гибелно за някого. Има си закони, нали?

Все пак от време на време Смърт проверяваше дали всичко е наред и в по-незначителните области на твърде обширната му юрисдикция.

Сега бродеше из мрачно море.

Тук цареше тишина, налягане и непрогледна тъма. И толкова далеч под вълните се срещаше живот. Гигантски калмари и раци със зъби около очите. Паякообразни твари със стомаси по стъпалата и светещи риби. Безмълвен и черен свят от кошмарите, но животът прониква навсякъде, където може да оцелее. Където не може, се настанява малко по-късно.

Смърт вървеше към възвишение в дъното. Водата около него ставаше по-топла и населена със създания, които сякаш бяха слепени от отпадъчни частици.

Огромна струя кипяща вода изригваше от близката пукнатина. Някъде по-надолу скалите се нажежаваха до червено заради магическото поле на Диска.

Наоколо стърчаха колони от утаечни минерали. И този малък оазис имаше своя форма на живот, която не изпитваше потребност от въздух или светлина, дори от храна, каквато поглъщаха повечето други видове.

Просто съществуваше край водната струя и приличаше на кръстоска между червей и цвете.

Смърт се наведе да погледне отблизо, защото живото нещо беше мъничко. Незнайно защо в този свят, където липсваха и светлина, и очи, дребната твар беше яркочервена. Разточителството на живота често го изумяваше.

Бръкна в широката си роба и извади малко калъфче. Внимателно взе от едното джобче коса с дължина половин пръст и я стисна с палец и показалец.

Някъде горе случайно течение размести каменна плочка и тя се запремята мудно по скалната колона. Накрая откъсна цветето-червей от каменното му легло. И Смърт замахна с миниатюрната коса тъкмо когато цветът започна да избледнява…

Душата на съществото беше мъничка и простичка. Не се тревожеше за греха. Никога не пожелаваше полипите на съседа. Не пиеше, не си падаше по хазартни игри. Не се мъчеше с въпроси от рода на „Аз защо съм тук?“. Всъщност нямаше представа какво е „тук“, нито дори „аз“.

Въпреки това нещо се освободи изпод острието и се загуби в мътната вода. Смърт прибра грижливо инструмента и се изправи. Всичко беше наред, нещата вървяха…

…крайно незадоволително.

Както най-способните инженери по поддръжката откриват изхабения лагер по нищожната промяна в боботенето на двигателя, така Смърт долови фалшив звук в световната симфония. Дразнеше подобно на песъчинка в огромна обувка.

Размаха пръст в мрака. За миг се очерта синя рамка, Смърт мина през нея и изчезна.

Другите същества не го зърнаха как си отиде, защото не го видяха и как идва. Те никога нищо не забелязваха.

Каруца трополеше по заскрежените мъгливи улици, коларят се гърбеше под дебелия си кафяв кожух.

Неясен силует се стрелна откъм сенките и изведнъж се настани до него на капрата.

— Здрасти, аз съм Тийтайм. Ти как се казваш?

— Я слизай, не дават да возя и…

Коларят преглътна останалото. Беше наистина озадачаващ начинът, по който убиецът проникна с острието през четири слоя дебел плат и само погъделичка плътта.

— Извинете, не разбрах? — усмихна се той лъчезарно.

— Ъ-ъ… ама няма нищо ценно, возя само едни чували…